Книгата на черепите

Брат Бернард ни докарва почти на ръба на изтощението. Самият той изпълнява всяко упражнение, което иска от нас, не пропуска нито едно навеждане или извивка и докато се върти и подскача, не издава никакви особени признаци на напрежение. Най-добрият от нас в тези пластики е Оливър, най-лошият е Ели; все пак Ели се старае да ги изпълни с необикновен тромав ентусиазъм, достоен за възхищение.

Най-сетне сме освободени, обикновено след около деветдесет минути работа. Останалото е свободно време, но не се възползваме от свободата си; към този момент си готов да рухнеш в леглото и го правим, защото много скоро ще дойде утрото и бодрото троп-троп-троп на брат Франц на вратата ми. Тъй че бягай да спиш. Спя дълбоко и здраво, по-здраво, отколкото съм спал някога.

Толкова за ежедневието ни. Какво означава всичко това? По-млади ли ставаме тук? По-стари ли ставаме? Ще се сбъдне ли сияйното обещание на Книгата на черепите за някои от нас? Дали това, което правим всеки ден, има смисъл? Черепите на стените не ми дават никакви отговори. Усмивките на братята са непроницаеми. Не обсъждаме нищо един с друг. Крача към аскетичната си стая, чувам палеолитния гонг да кънти в собствения ми череп, бам, бам, бам, почакай и виж, почакай и виж, почакай и виж. А Деветата мистерия виси над всички нас като меч.

29. ТИМЪТИ

Този следобед, докато стържехме кофи курешки в трийсет и три градусовата жега, реших, че вече ми стига. Шегата продължи достатъчно дълго. Ваканцията бездруго вече привършваше. Исках да се махна. По същия начин се чувствах още в първия ден от пристигането ни тук, разбира се, но заради Ели потиснах чувствата си. Вече не можех да го тая повече. Реших да поговоря с него преди вечеря по време на почивката.

Когато се върнахме от полето, се изкъпах набързо и тръгнах по коридора към стаята на Ели. Той още беше във ваната. Чух течащата вода, чух го да пее с дълбокия си монотонен глас. Най-сетне излезе, уви се в кърпата. Животът тук му се отразяваше добре — изглеждаше по-силен, по-мускулест. Изгледа ме студено.

— Защо си тук, Тимъти?

— Малко на гости.

— Време е за почивка. Трябва да сме в усамотение.

— Да де. Винаги, освен когато сме с тях. Вече изобщо нямаме възможност да поговорим помежду си.

— Явно това е част от ритуала.

— Част от играта. Част от говняната игра, която ни въртят. Ти си ми буквално като брат, Ели. Никой не може да ми каже кога имам право да говоря с теб и кога — не.

— Моят брат гой — отвърна ми той. Бърза усмивка. — Имахме предостатъчно време да си говорим. Сега сме под възбрана да се събираме. Трябва да си идеш, Тимъти. Наистина, трябва да си идеш, преди братята да те хванат тук.

— Какво е това, някакъв шибан затвор ли?

— Това е манастир. Всеки манастир има правила и с идването си тук ние се подчинихме на тези правила. — Ели въздъхна. — Тимъти, отиди си, моля те.

— Точно за тези правила искам да си поговорим, Ели.

— Не ги определям аз. Не мога аз да те освободя от което и да е от тях.

— Изслушай ме. Знаеш, часовникът тиктака, докато стоим тук като тъпо Вместилище. Скоро някой ще се усети, че ни няма. Родителите ни ще забележат, че от доста време не сме се обаждали. Някой ще открие, че не сме се върнали на училище след Великден.

— Е, и?

— Колко още ще стоим тук, Ели?

— Докато получим каквото искаме.

— Вярваш на целия боклук, който ни разправят?

— Все още ли смяташ, че е боклук, Тимъти?

— Не съм видял или чул нищо, което да ме накара да променя първоначалното си мнение.

— А самите братя? На каква възраст са според теб? Свих рамене.

— Шейсет. Седемдесет. Някои може да са и над осемдесет. Водят добър живот, много свеж въздух и физически упражнения, грижливо подбрани диети. Тъй че се държат във форма.

— Убеден съм, че брат Антъни е поне на хиляда — каза Ели. Тонът му беше хладен, агресивен, предизвикателен. Готов беше да се сбие с мен, ако се изсмея, а не можех. — А вероятно е много по-стар — продължи Ели. — Същото важи и за брат Миклош и брат Франц. Не мисля, че някой от тях е на по-малко от сто и петдесет.

— Браво бе!

— Какво искаш, Тимъти? Да се махнеш?

— Обмислям го.

— Сам или с нас?

— За предпочитане с вас. Сам, ако се наложи.

— Ние с Оливър няма да си тръгнем, Тимъти. Мисля, че и Нед също.

— Тоест това ме оставя сам, така ли?

— Това заплаха ли е?

— Извод.

— Знаеш какво ще стане с останалите от нас, ако се измъкнеш.

— Ти сериозно ли вярваш, че братята ще приложат онази клетва?

— Ние се заклехме да не напускаме. Те назоваха наказанието и ние се съгласихме да го понесем. Не бих подценил способността им да го наложат, ако някой от нас им даде основание.

— Говна. Те са само пасмина дребни старчета. Ако тръгне някой след мен, ще ги смажа. С едната ръка.

— Може би. А може би не. Държиш ли да бъдеш виновникът за нашата смърт, Тимъти?

— Не ми пробутвай този мелодраматичен боклук. Аз съм свободен индивид. Погледни го екзистенциално, както винаги си ни карал да го правим. Всеки от нас сам кове съдбата си, Ели. Вървим по своите си пътеки. Защо трябва да съм обвързан с вас тримата?

— Ти даде доброволна клетва.

— Мога да се отрека.