Книгата на живота

Майката и бащата на Матю носеха великолепно облекло от средата на осемнайсети век — онзи щастлив период на модата, когато женските дрехи все още не приличаха на клетка за птици, а мъжете бяха изоставили дългите къдри и високите токове от предишния век. Пръстите ме сърбяха да пипна повърхността на картината, убедена, че ще докоснат коприна и дантела, а не грубо платно.

Най-поразителен бе не живият реализъм, с който бяха предадени чертите им (макар че би било невъзможно да не позная Изабо), а начинът, по който художникът бе уловил отношенията между Филип и жена му.

Филип дьо Клермон беше обърнат към зрителя, облечен с копринен костюм в кремаво и синьо, широките му рамене опъваха плата, а дясната му ръка бе протегната към Изабо, сякаш се канеше да я представи. На устните му играеше усмивка, зад строгите черти на лицето му се долавяше намек за мекота, а на колана му висеше дълъг меч. Очите на Филип обаче не бяха обърнати към мен, както би могло да се очаква от позата му. Вместо това гледаха косо към Изабо. Сякаш нищо не можеше да откъсне вниманието му от жената, която обичаше. Изабо бе изобразена в три четвърти профил, едната й ръка докосваше леко пръстите на съпруга й, а другата придържаше гънките на копринената рокля в кремаво и златно, сякаш се канеше да пристъпи напред, за да бъде по-близо до Филип. Вместо да гледа към съпруга си обаче, Изабо се взираше дръзко в зрителя, а устните й бяха леко разтворени, сякаш се изненадваше, че ги прекъсват в такъв интимен момент.

Чух стъпки зад себе си и усетих тръпчивото докосване на погледа на вещица.

— Това бащата на Матю ли е? — попита Сара, докато заставаше зад мен и разглеждаше величественото платно.

— Да. Приликата е изумителна — кимнах.

— Досетих се, имайки предвид колко съвършено е изобразена Изабо. — Вниманието на Сара се насочи към мен. — Не изглеждаш добре, Даяна.

— Не е изненадващо, нали? — отвърнах. — Матю е някъде си и се опитва да скърпи фамилия. Това може да го убие, а аз поисках да го направи.

— Дори ти не би могла да накараш Матю да направи нещо, ако той самият не иска — тросна се Сара.

— Не знаеш какво стана в Ню Хейвън. Матю откри, че има внук, за когото не е знаел, син на Бенджамин. А също и правнук.

— Фернандо ми разказа всичко за Андрю Хабърд, Джак и кръвожадността — уведоми ме Сара. — Каза ми също, че Болдуин е наредил на Матю да убие момчето, но ти не си му позволила да го направи.

Погледнах към Филип. Искаше ми се да разбера защо е избрал Матю за официален екзекутор на фамилия Дьо Клермон.

— Джак ни беше като дете, Сара. И ако Матю бе убил Джак, какво би го спряло да убие и близнаците, ако те също се окажат с кръвожадност?

— Болдуин никога не би поискал от Матю да убива собствената си плът и кръв — възрази Сара.

— Напротив — тъжно рекох. — Би го направил.

— В такъв случай изглежда, че Матю прави онова, което трябва да направи — твърдо заяви тя. — Ти също трябва да си свършиш твоята работа.

— Върша я — защитих се. — Работата ми е да открия липсващите листа от Книгата на живота и да ги върна на мястото им, така че да я използваме като преимущество — пред Болдуин, пред Бенджамин, дори пред Паството.

— Трябва да се грижиш и за близнаците — изтъкна Сара. — Шляенето ти тук сама не носи нищо добро както на теб, така и на тях.

— Да не си посмяла да ме изнудваш с децата — с ледена ярост процедих. — Точно сега полагам огромни усилия да не мразя собствените си деца, да не говорим за Джак. — Не беше честно, нито пък логично, но обвинявах тях за раздялата ни, макар че именно аз настоях за нея.

— И аз те мразех известно време — прозаично рече Сара. — Ако не беше ти, Ребека още щеше да е жива. Или поне така си казвах.

Думите й не ме изненадаха. Децата винаги знаят какво си мислят големите. Ем никога не беше ме накарала да се чувствам виновна за смъртта на родителите ми. Разбира се, тя е знаела какво са замислили те — и защо. Сара обаче беше друг случай.

— После го надживях — тихо продължи Сара. — И ти ще го надживееш. Един ден ще видиш близнаците и ще осъзнаеш, че Матю е точно тук и се взира в теб през очите на осемгодишни хлапета.

— Животът ми е лишен от смисъл без Матю — въздъхнах.

— Той не може да бъде целият ти свят, Даяна.

— Вече е — прошепнах. — И ако успее да се освободи от Дьо Клермон, ще се нуждае от мен до себе си, както Изабо е била до Филип. Никога не бих могла да се справя на нейното място.

— Дрън-дрън. — Сара сложи ръце на кръста си. — И ако си мислиш, че Матю иска да бъдеш като майка му, значи не си с всичкия си.

— Имаш да учиш много неща за вампирите. — Думите някак не звучаха така убедително, когато ги произнасяше вещица.

— Охо. Сега виждам проблема. — Сара присви очи. — Ем каза, че ще се върнеш различна. Цялостна. А ти още се мъчиш да бъдеш нещо, което не си. — Тя ме посочи обвинително с пръст. — Отново си изцяло на вампирска вълна.

— Престани, Сара.

— Ако Матю е искал булка вампир, можел е да избира. По дяволите, нищо не му е пречило да те направи вампир миналия октомври в Медисън — изтъкна тя. — Ти доброволно би му отдала повечето си кръв.