Книгата на живота

— Матю не би ме променил — казах.

— Знам. Обеща ми го сутринта преди да заминете. — Сара ме прониза с поглед. — Матю няма нищо против, че си вещица. Защо ти имаш?

Когато не отговорих, тя хвана ръката ми.

— Къде отиваме? — попитах я, докато леля ми ме дърпаше надолу по стълбите.

— Навън. — Сара спря пред групата вампири в предната зала. — Даяна трябва да си спомни коя е. Ти също идваш, Галоуглас.

— Доообре — неспокойно проточи Галоуглас. — Далеч ли отиваме?

— Откъде да знам, по дяволите? — сопна се тя. — За първи път съм в Лондон. Отиваме в старата къща на Даяна. Онази, в която двамата с Матю са живели по времето на Елизабет.

— Къщата я няма, изгоряла е по време на Големия пожар — казах аз, мъчейки се да се измъкна.

— Въпреки това отиваме.

— Ох, Господи! — Галоуглас метна ключове за кола на Ленард. — Изкарай колата, Лени. Излизаме на неделна разходка.

Младежът се ухили.

— Дадено.

— Това момче защо все се мотае наоколо? — попита Сара, докато гледаше как дългурестият вампир се стрелна към задната част на къщата.

— Той е на Андрю — обясних й.

— Иначе казано, е твой — кимна тя. Челюстта ми увисна. — О, да. Знам всичко за вампирите и смахнатите им традиции. — Явно Фернандо не страдаше от задръжки като Матю и Изабо да разказва вампирски истории.

Ленард спря пред входната врата с писък на спирачки. Изскочи мигом от колата и отвори задната врата.

— Накъде, мадам?

Стъписах се. За първи път Ленард не се запъна с обръщението.

— Към къщата на Даяна, Лени — заръча Сара. — Истинската й къща, а не това натруфено светилище.

— Съжалявам, но нея вече я няма, мис — отвърна Ленард, сякаш Големият пожар в Лондон е избухнал по негова вина. Тъй като познавах Ленард, сметнах го за напълно възможно.

— Вампирите съвсем ли сте лишени от въображение? — язвително попита Сара. — Закарай ме там, където е била къщата й.

— О! — Ленард се облещи към Галоуглас.

Племенникът ми сви рамене.

— Чу дамата — каза.

Понесохме се през Лондон, движейки се на изток. Когато минахме Темпъл Бар и излязохме на Флийт Стрийт, Ленард зави на юг към реката.

— Сбърка пътя — обадих се.

— Еднопосочни улици, мадам — обясни той. — Нещата малко се промениха от последното ви идване тук. — После рязко зави наляво пред гара Блекфрайърс. Посегнах към дръжката да сляза и чух как ключалката на вратата изщрака.

— Остани в колата, лельо — спря ме Галоуглас.

Ленард отново завъртя волана наляво и продължихме по неравни павета.

— Блекфрайърс Лейн — прочетох профучалата покрай нас табела. Задърпах дръжката на вратата — Пуснете ме.

Колата рязко спря, блокирайки входа към един товарен кей.

— Къщата ви, мадам — обяви Ленард с тона на екскурзовод и посочи тухлената офис сграда в червено и кремаво, която се извисяваше над нас. Той отключи вратите. — В района е безопасно. Моля, внимавайте с неравния паваж. Не искам да ми се налага да обяснявам на отец X как сте си счупили крака, нали така?

Стъпих на каменния тротоар. Беше по-стабилен от обичайната кал и тиня на Уотър Лейн, както наричахме улицата в миналото. Автоматично тръгнах в посоката, в която се намираше катедралата „Сейнт Пол“. Усетих как нечия ръка ме хваща за лакътя и ме спира.

— Знаеш мнението на чичо за самотното скитане из града. — Галоуглас се поклони и за момент го видях в жакет и опънати по краката панталони. — На вашите услуги, мадам Ройдън.

— Къде точно се намираме? — учуди се Сара, оглеждайки околните алеи. — Това не ми прилича на жилищен район.

— Блекфрайърс. Навремето тук живееха стотици хора. — Само няколко крачки ме отведоха до тясна калдъръмена улица, която навремето водеше към сърцето на стария приорат Блекфрайърс. Намръщих се и посочих.

— „Кардиналската шапка“ не беше ли там? — Пивницата беше едно от свърталищата на Кит Марлоу.

— Добра памет, лельо. Сега наричат улицата Плейхаус Ярд.

Задната част на къщата ни опираше в тази част на бившия манастир. Галоуглас и Сара ме последваха в глухата уличка. Навремето тя бе пълна до пръсване с търговци, занаятчии, домакини, чираци и деца, без да споменавам талигите, кучетата и пилетата. Днес беше пуста.

— Намали малко — раздразнено помоли Сара, мъчейки се да не изостава.

Нямаше значение колко се е променил старият квартал. Сърцето ми ме упътваше и краката ми го следваха бързо и уверено. През 1591 година щях да съм заобиколена от паянтовия жилищен и увеселителен комплекс, който се бе пръкнал на територията на бившия манастир. Сега на негово място имаше офис сгради, малка жилищна сграда за заможни бизнесмени, още офис сгради и централата на лондонските аптекари. Пресякох Плейхаус Ярд и се вмъкнах между две сгради.

— Сега пък къде тръгна? — обърна се Сара към Галоуглас. Раздразнението й растеше.

— Може и да бъркам, но май търси задния път до замъка Бейнард.

Спрях в началото на тясна улица на име Чърч Ентри, за да определя къде съм. Ако можех да се ориентирам правилно, щях да намеря къщата на Мери. Къде беше печатницата на Фийлдс? Затворих очи, за да не се разсейвам от нелепите съвременни сгради.