Книгата на живота

— Така е. — Явно дори призраците в Лондон бяха в течение.

— Толкова е трудно да се каже кое от пророчествата на Елизабет трябва да се взема на сериозно, след като всяко от тях върви с писъци. Толкова е... вулгарно. — Линда сви неодобрително устни и Сара кимна съчувствено.

— Ъъъ, никак не ми се иска да ви прекъсвам, но май това мое заклинание обратно на часовника изтече. — Вече не само можех да видя собствения си глезен (стига да вдигна крака си напред, за да не го закрива големият ми корем), но и вратата на мосю Вален беше напълно изчезнала.

— Изтекло? — Линда се разсмя. — Изразяваш се така, сякаш магията ти има срок на годност.

— Определено не съм й казвала да спира — измърморих. Но пък от друга страна, не й бях казвала и да започне.

— Спря, защото не я нави достатъчно стегнато — каза Сара. — Ако не я затегнеш здравата, тя се развива.

— И ти препоръчваме да не стоиш върху заклинание обратно на часовника, след като си го направила — добави Линда с тон на гимназиална учителка. — Правиш го, без да мигнеш, после се дърпаш от него в последния момент.

— Грешката е моя — промърморих. — Сега мога ли да се движа?

Линда огледа критично Плейхаус Ярд.

— Да, мисля, че вече е напълно безопасно — обяви тя.

Изстенах и разтрих гърба си. Беше започнал да ме боли от продължителното стоене неподвижна, а краката ми сякаш се канеха да се пръснат. Вдигнах единия на пейката на Сара и Линда и се наведох да развържа маратонката си.

— Какво е това? — попитах, като надникнах между дъските на пейката. Пресегнах се и вдигнах свитък, завързан с червена лента. Пръстите на дясната ми ръка изтръпнаха при допира и пентаграмът на китката ми блесна с всичките си цветове.

— Традиция е хората да оставят молби за магия на двора. Винаги се е смятало, че на това място има концентрация на енергия. — Гласът на Линда стана по-тих. — Навремето тук е живяла велика вещица. Според легендите един ден щяла да се върне, за да ни напомни какви сме били някога и какви можем да бъдем отново. Не сме я забравили и вярваме, че и тя няма да забрави за нас.

Сякаш в Блекфрайърс витаеше миналото ми аз. Част от мен беше умряла, когато напуснахме Лондон. Онази част, която навремето успяваше да бъде съпруга на Матю, майка на Ани и Джак, алхимически помощник на Мери Сидни и обучаваща се тькачка. И друга част от мен бе влязла в гроба, докато се отдалечавах от Матю по планинския склон край Ню Хейвън. Скрих лице в шепи.

— Такава каша забърках — прошепнах.

— Не, просто се гмурна в дълбокото — каза Сара. — Точно за това се тревожехме с Ем, когато се забъркахте с Матю. И двамата действахте толкова бързо, а ние знаехме, че изобщо не сте помисляли какво ще изисква тази връзка.

— Знаехме, че ще срещнем много съпротива.

— О, имахте си момента на злочестите влюбени и много добре разбирам колко романтично е да сте само вие двамата срещу целия свят. — Тя се засмя. — В края на краищата, Ем и аз бяхме злочести влюбени. В щата Ню Йорк през седемдесетте нищо не беше по-злочесто от две влюбени жени.

После тонът й стана сериозен.

— Само че слънцето винаги изгрява на следващата сутрин. Приказките не разказват какво става със злочестите влюбени на ярката светлина на деня, но по някакъв начин трябва да измислите как да бъдете щастливи.

— Бяхме щастливи тук — тихо промълвих. — Нали, Галоуглас?

— Да, лельо, бяхте, дори когато онзи шпионин дишаше във врата на Матю и цялата страна бе тръгнала на лов за вещици. — Той поклати глава. — Така и не разбрах как се справяхте.

— Справили сте се, защото не сте се опитвали да бъдете нещо, което не сте. Матю не се е старал да бъде цивилизован, а ти не си се мъчила да бъдеш човек — обясни Сара. — Не си се опитвала да бъдеш съвършената дъщеря на Ребека, перфектната жена на Матю или уважаван професор в „Йейл“.

Тя взе ръцете ми в своите заедно със свитъка и ги обърна с дланите нагоре. Вървите ми изпъкваха ярко на бледата кожа.

— Ти си вещица, Даяна. Тъкачка. Не отричай силата си. Използвай я. — Сара погледна многозначително лявата ми ръка. — Цялата.

Телефонът в джоба на якето ми иззвъня. Веднага бръкнах да го извадя с безумната надежда, че е някакво съобщение от Матю. Беше обещал да ме държи в течение как вървят нещата. Дисплеят показваше, че имам есемес от него. Отворих го с нетърпение.

Съобщението не съдържаше думи, които Паството би могло да използва срещу нас, а само снимка на Джак. Седеше ухилен до ушите на някаква веранда и слушаше някого — мъж, макар че беше с гръб към камерата и не можех да различа нищо освен черната коса, виеща се около яката му. Несъмнено разказваше история по начина, по който могат да го правят единствено южняците. Маркъс стоеше зад Джак и го прегръщаше небрежно през раменете. Той също беше ухилен.

Приличаха на двама обикновени млади мъже, забавляващи се през уикенда. Джак се вписваше идеално в семейството на Матю, сякаш мястото му бе именно там.

— Кой е онзи с Маркъс? — попита Сара, която надничаше над рамото ми.

— Джак. — Докоснах лицето му. — Не съм сигурна кой е другият мъж.