Книгата на живота

— Имаме предостатъчно място за него, а те ще подремнат поне веднъж. Пък и от сигурен източник знам, че това е най-големият автомобил в Лимузен, ако не броим сеновоза на Клод Рейнар. — Местното население беше дало на Матю прякора Гастон Лагаф на името на един очарователен нескопосаник от комикси и го подкачаха за неговата grande guimbarde* откакто отиде с рейнджровъра до магазина за хляб и го заклещи между един мъничък ситроен и едно още по-миниатюрно рено.

* Грамадна таратайка (фр.). — Б. пр.

Матю затръшна багажника без коментари.

— Стига си се чумерил, Матю — подкачи го Сара, която също беше излязла пред къщата. — Децата ще започнат да си мислят, че си някакъв мечок.

— Изглеждаш прекрасно — отбелязах аз. Сара се беше издокарала в тъмнозелен костюм и пищна копринена кремава блуза, които подчертаваха червената й коса. Изглеждаше великолепна и празнично настроена.

— Агата ми го уши. Знае си работата — каза Сара, докато се въртеше, за да можем да й се възхитим още повече. — А, преди да съм забравила. Изабо се обади. Матю да не обръща внимание на паркираните по алеята коли и да кара направо към вратата. Запазили са ви място в двора.

— Коли? Паркирани по алеята? — Погледнах шокирано Матю.

— Маркъс реши, че няма да е зле да покани някои от рицарите — спокойно обясни той.

— Защо? — Стомахът ми направи салто, когато инстинктите ми подсказаха, че нищо не е такова, каквото изглежда.

— Ако Паството случайно реши да възрази срещу събитието — каза Матю. Погледът му срещна моя, невъзмутим и спокоен като морето през лятото.

Въпреки предупреждението на Изабо нищо не би могло да ме подготви за ентусиазираното посрещане, което получихме. Маркъс беше превърнал Сет-Тур в истински Камелот, с веещи се на пронизващия декемврийски вятър флагове и знамена, чиито ярки цветове изпъкваха както на фона на снега, така и на тъмния местен базалт. Върху централната кула над фамилния флаг на Дьо Клермон в черно и сребристо с уробороса се мъдреше големият флаг с герба на Рицарите на Лазар. Двете парчета коприна се развяваха на един и същи пилон, увеличаващ височината на и без това високата кула с близо десет метра.

— Е, ако досега от Паството не са знаели за събитието, вече със сигурност знаят — отбелязах аз, загледана нагоре.

— Няма особен смисъл да се опитваме да останем незабележими — каза Матю. — Ще започнем така, както възнамеряваме да продължим и занапред. А това означава, че няма да крием децата от истината — или от останалия свят.

Кимнах и взех ръката му в своята.

Когато Матю влезе в двора, той бе пълен с посрещачи. Съпругът ми внимателно прекара колата сред тълпата, като от време на време спираше до стар приятел, който искаше да стисне ръката му и да ни поздрави. Наби обаче рязко спирачки, когато видя Крис Робъртс, ухилен до уши и със сребърна халба в ръка.

— Хей! — Крис почука с халбата по прозореца. — Искам да видя кръщелницата си. Веднага.

— Здрасти, Крис! Не знаех, че ще дойдеш — подхвърли Сара, докато спускаше стъклото и го целуваше.

— Аз съм рицар. Трябва да съм тук. — Крис се ухили още по-широко.

— Така чух и аз — рече Сара. Преди Крис в ордена са членували и други топлокръвни, сред които такива личности като Уолтър Райли и Хенри Пърси, но изобщо не си бях помисляла, че ще включа и най-добрия си приятел сред тях.

— Да. От следващия семестър ще карам студентите да ме наричат сър Кристофър — заяви Крис.

— По-добре, отколкото свети Кристофър — отбеляза някой с пронизващо сопрано. Мириам се ухили, сложила ръце на кръста си. Позата разкриваше тениската, която носеше под скромния тъмносин блейзер. Тя също бе тъмносиня, с надпис НАУКА: СЪСИПВА ВСИЧКО ОТ 1543 година, наред с еднорог, представяне на небесата според Аристотел и силуетите на Бог и Адам на Микеланджело от Сикстинската капела. Червен кръст зловещо зачеркваше всяко изображение.

— Здрасти, Мириам! — махнах й радостно.

— Паркирайте колата, за да видим дребосъците — нареди тя.

Матю се подчини, но започна да се събира тълпа и той заяви, че трябва да прибере бебетата от студа, и набързо се оттегли в кухнята, въоръжен с торба памперси и използвайки Филип като щит.

— Колко души са се събрали? — попитах Фернандо. Бяхме минали покрай десетки паркирани коли.

— Най-малко сто — отвърна той. — Още не съм спрял да броя.

Съдейки по трескавите приготовления в кухнята, имаше и доста топлокръвни. Видях как една пълнена гъска заминава във фурната, от която се появи прасе, готово да бъде полято с вино и билки. Устата ми се напълни със слюнка от ароматите.

Малко преди единайсет сутринта камбаните на църквата в Сен Люсиен забиха. Междувременно двете със Сара бяхме преоблекли близнаците в бели дрешки от коприна и дантели и с малки шапчици, оплетени от Март и Виктоар. Изглеждаха досущ като бебета от шестнайсети век. Увихме ги в одеяла и слязохме долу.