Книгата на живота

— Свиквай — троснах се аз и огледах помещението. Беше познато и странно — стаята, в която лелите ми бяха прекарвали голяма част от времето си, а аз много малко. Сара оставяше обичайната си разхвърляност на прага. Тук всичко бе изрядно подредено, с чисти повърхности, строени по лавиците буркани и етикети на дървените чекмеджета.

ЕХИНАЦЕЯ, ВРАТИГА, БЯЛ ТРЪН, ПРЕВАРА, ДЪБРАВНИК, БЯЛ РАВНЕЦ, ГРОЗДОВА ПАПРАТ.

Макар че съставките за занаята на Сара не бяха по азбучен ред, бях сигурна, че в подредбата им участва някакъв вещерски принцип, тъй като тя винаги успяваше да намери веднага нужната й билка или семе.

Сара беше взела със себе си гримоара на Бишъп в Сет-Тур, но сега той отново се връщаше там, където му беше мястото — на остатъците от стария амвон, който Ем бе купила от един антикварен магазин в Буквил. Двете със Сара бяха отрязали поддържащия стълб и сега аналоят стоеше на старата кухненска маса, дошла тук заедно с първите Бишъп в края на осемнайсети век. Единият от краката на масата беше видимо по-къс от другите (никой не знаеше защо), но благодарение на кривите дъски на пода плотът беше изненадващо равен и солиден. Като малка си мислех, че това е магия. Като голяма знаех, че е чист късмет.

Около работното място на Сара бяха разхвърляни различни стари уреди и очукан контакт. Имаше зелена като авокадо електрическа тенджера, кафеварка на почтена възраст, две кафемелачки и блендер. Това бяха инструментите на съвременната вещица, макар че Сара още пазеше голям черен казан до печката в името на доброто старо време. Лелите ми използваха електрическата тенджера за приготвяне на мазила и отвари, кафемелачките и блендъра за благовония и стриване на билки и кафеварката за запарки. В ъгъла бе настанен блестящ бял хладилник за проби с червен кръст на вратата, изключен и неизползван.

— Може би Матю ще успее да намери нещо по-високотехнологично за Сара — замислено промърморих. Като бунзенова горелка. Може би един-два алембика. Внезапно закопнях за добре оборудваната лаборатория на Мери Сидни от шестнайсети век. Вдигнах поглед, като почти се надявах да видя великолепните стенописи с алхимични процеси, които украсяваха стените й в замъка Бейнард.

Вместо това от опънатите между рафтовете въжета висяха билки и цветя. Успях да разпозная някои от тях — подутите семенници на черния кимион, пълни с мънички семенца, бодливия бял трън, овчата опашка с дълго стъбло и ярки жълти цветчета, дали й името вещерска свещ, стръкове копър. Сара ги познаваше всички на външен вид, допир, вкус и миризма. С тях правеше магии и амулети. Изсушените растения бяха посивели от прахта, но проявих благоразумието да не ги докосвам. Сара никога не би ми простила, ако влезе в килера си и не намери нищо освен голи стръкове.

Килерът беше някога кухня на селската къща. Едната стена се заемаше от огромна печка с широка пещ и две фурни. Отгоре имаше хранилище, до което се стигаше по стара паянтова стълба. Бях прекарала много дъждовни следобеди там, свита с някоя книга и заслушана в трополенето на дъжда по покрива. Сега там беше Кора и ме следеше с мързелив интерес, отворила едно око.

Въздъхнах и прашинките се разтанцуваха около мен. Щеше да е нужна вода и здраво търкане, за да стане това място отново приветливо. И ако майка ми е знаела нещо, което би могло да ни помогне да намерим Книгата на живота, щях да го открия именно тук.

Чу се тих звън. После още един.

Баба Алсъп ме беше научила как да разчитам нишките, които обвързваха света, и да ги дърпам, за да тъка магии, каквито нямаше в никой гримоар. Нишките бяха непрекъснато около мен и когато се докосваха, създаваха нещо като музика. Пресегнах се и дръпнах няколко от тях с пръсти. Сини и кехлибарени — цветовете, които свързваха миналото с настоящето и бъдещето. Бях ги виждала и преди, но само в кътчета, където случайни създания не можеха да попаднат в огънатото и надиплено време.

Не се учудих, че в дома Бишъп времето не се държеше както трябва. Усуках сините и кехлибарените нишки на възел и се опитах да ги бутна по местата им, но те отскочиха обратно и въздухът натежа от спомени и тъга. Възел на тъкач не можеше да оправи онова, което не беше наред тук.

Тялото ми беше мокро от пот, макар че единственото, което бях направила, бе да разместя прахта от едно място на друго. Бях забравила колко горещо може да е в Медисън по това време на годината. Взех кофата с мръсна вода и бутнах вратата на килера. Тя не помръдна.

— Дръпни се, Табита — казах и побутнах вратата още малко с надеждата да разкарам котката.

Табита измяука. Беше отказала да влезе с мен в килера. Той беше територия на Сара и Ем и тя ме смяташе за натрапник.

— Ще насъскам Кора по теб — заплаших я аз.

Табита се размърда. Първо една лапа се пъхна през отвора, после втора. Котката на Сара нямаше желание да се бие с питомника ми, но достойнството не й позволяваше да се омете набързо.