Книгата на живота

— О, Господи. Докоснах я. — Джак беше ужасен. Той бавно се обърна и вдигна ръце в знак, че се предава, че е готов да приеме наказанието, което Матю сметне за подходящо. Очите му, които бяха станали нормални, сега отново потъмняха. Но той не беше гневен. Защо тогава кръвожадността се проявяваше отново?

— Спокойно — рекох и нежно свалих ръката му. — Докосвал си ме хиляди пъти. Това не означава нищо за Матю.

— Преди... не бях... това. — Гласът му бе изпълнен с ненавист към самия себе си.

Матю приближи бавно, за да не стресне Джак. Андрю Хабърд затръшна вратата на колата и го последва. Вековете почти не се бяха отразили на лондонския вампир, прочут с живота си на свещеник и осиновените създания от всякакви видове и възраст. Изглеждаше все същият — гладко избръснат, с бяло лице и руса коса. Само тъмносивите му очи и тъмните дрехи донякъде контрастираха с иначе бледия му външен вид. И тялото му си беше все така високо и стройно, с леко прегърбени широки рамене.

Докато вампирите приближаваха, ръмженето на кучето стана по-заплашително и то оголи зъби.

— Тук, Лоберо — нареди Матю. Приклекна и търпеливо зачака кучето да обмисли възможностите си.

— Той има само един господар — предупреди го Хабърд. — Единственото същество, което ще послуша, е Джак.

Лоберо тикна влажен нос в ръката ми, след което подуши господаря си. Вдигна муцуна, за да вдъхне другите миризми, преди да тръгне към Матю и Хабърд. Позна отеца, но Матю стана обект на по-обстойно проучване. Когато Лоберо приключи, опашката му се премести от ляво надясно. Не беше точно махане, но кучето инстинктивно бе признало главатаря в глутницата.

— Добро момче. — Матю стана и посочи петата си. Лоберо послушно се завъртя и го последва.

— Всичко наред ли е, mon coeur? — тихо попита той.

— Разбира се — малко задъхано отвърнах.

— А при теб, Джак? — Матю постави ръка на рамото му. Не беше типичната за Дьо Клермон прегръдка. По този начин баща поздравяваше сина си след дълга раздяла — баща, който се беше страхувал, че детето му е минало през ада.

— Сега съм по-добре. — Винаги можеше да се разчита, че Джак ще каже истината, когато му зададеш директен въпрос. — Реагирам твърде бурно, когато бъда изненадан.

— Аз също. — Матю леко стисна рамото му. — Съжалявам. Беше с гръб към мен, а и не очаквах да те видя отново.

— Беше... трудно. Да стоя настрана. — Лекото треперене в гласа на Джак показваше, че му е било повече от трудно.

— Представям си. Защо не влезем да ни разкажеш историята си? — Това не бе непринудена покана. Матю искаше от Джак да оголи душата си. Джак изглеждаше разтревожен от перспективата.

— Решението си е изцяло твое — увери го Матю. — Ако искаш, не ни казвай нищо, ако искаш, разкажи всичко, но нека влезем вътре, докато го правиш. Последният ти Лоберо не е по-кротък от първия. Ще накара съседите да се обадят в полицията, ако продължи да лае.

Джак кимна.

Матю наклони глава настрани и така заприлича малко на Джак. Усмихна се.

— Къде е отишло малкото ни момче? Вече не ми се налага да клякам, за да те погледна в очите.

Остатъците от напрежението напуснаха тялото на Джак при дружелюбната закачка. Той се усмихна срамежливо и почеса Лоберо зад ушите.

— Отец Хабърд ще дойде с нас. Галоуглас, би ли паркирал колата някъде, където да не препречва пътя? — помоли Матю.

Галоуглас протегна ръка и Хабърд пусна ключовете в нея.

— В багажника има куфарче — каза Хабърд. — Вземи го.

Галоуглас кимна. Устните му бяха стиснати в тънка линия. Той изгледа изпепеляващо отеца и тръгна към колата.

— Никога не ме е харесвал. — Хабърд оправи реверите на строгото си черно сако, под което носеше черна риза. Дори след повече от шестстотин години вампирът си оставаше духовник по душа. Кимна ми, отбелязвайки за първи път присъствието ми. — Госпожо Ройдън.

— Казвам се Бишъп. — Исках да му напомня последния път, когато се бяхме видели, и уговорката, която сключихме — и която бе нарушена, съдейки по доказателствата пред очите ми.

— Доктор Бишъп тогава. — Странните пъстроцветни очи на Хабърд се присвиха.

— Не си сдържал обещанието си — изсъсках. Разтревоженият поглед на Джак се спря на шията ми.

— Какво обещание? — остро попита той зад мен.

Проклятие. Джак винаги бе имал отличен слух, но бях забравила, че сега е дарен и със свръхестествени сетива.

— Заклех се пред госпожа Ройдън, че ще се грижа за теб и за Ани — отговори Хабърд.

— Отец Хабърд спази думата си, госпожо — тихо рече Джак. — Иначе нямаше да съм тук.

— И ние сме му благодарни. — Матю обаче не изглеждаше благодарен. Подхвърли ми ключовете за къщата. Чантата ми още беше у Галоуглас и без съдържанието й нямаше как да отворя вратата.

Хабърд ги улови във въздуха преди мен и отключи.

— Заведи Лоберо горе и му дай вода, Джак. Кухнята е на първия етаж, — Матю издърпа ключовете от ръката на Хабърд, докато минаваше покрай него, и ги сложи в една купа на масата в коридора.

Джак извика Лоберо и послушно тръгна нагоре по износената пътека.

— Ти си мъртвец, Хабърд. Както и онзи, който е направил Джак вампир — едва чуто произнесе Матю. Въпреки това Джак го чу.