Книгата на живота

— Е, тук сме в пълна безопасност. — Погледнах пешеходния участък на Кърт Стрийт, пълен с дървета жилищен анклав в самото сърце на града. Както обикновено, улицата пустееше с изключение на една черна котка и няколко растения в саксии.

— Може би — със съмнение рече Галоуглас.

Тъкмо стигнахме стълбите към входната врата, когато една черна кола се появи на кръстовището на Кърт и Олив Стрийт където бяхме само преди секунди. Колата спря и дългурест млад мъж с пясъчноруса коса се измъкна от мястото до шофьора. Беше целият ръце и крака, с изненадващо широки рамене за толкова слаба фигура. Помислих си, че е някой първокурсник, защото беше облечен в една от стандартните за „Йейл“ студентски униформи — тъмни джинси и черна тениска. Слънчеви очила скриваха очите му. Той се наведе и заговори нещо на шофьора.

— Мили боже! — Галоуглас се стъписа така, сякаш бе видял призрак. — Не може да бъде.

Погледнах първокурсника, но нямах представа кой е.

— Познаваш ли го?

Младежът ме погледна в очите. Огледалните стъкла на очилата не можеха да блокират ефекта на студения поглед на вампир. Той ги свали и се усмихна криво.

— Трудна сте за откриване, госпожо Ройдън.

18.

Този глас. Последния път, когато го бях чула, беше по-висок, без това боботене дълбоко в гърлото.

Тези очи. Златистокафяви, изпъстрени със златно и плътно зелено. Все още изглеждаха по-стари от годините му.

Тази усмивка. Левият ъгъл бе винаги малко по-високо повдигнат от десния.

— Джак? — задавих се с името и сърцето ми се сви.

Петдесеткилограмово куче скочи от задната седалка на колата през скоростния лост и изхвърча през отворената врата с разрошена дълга козина и изплезен език. Джак го сграбчи за нашийника.

— На място, Лоберо. — Разроши и без това рошавата глава на кучето, разкривайки за миг черни блестящи очи. Кучето го погледна с обожание, тупна с опашка и седна запъхтяно в очакване на нови заповеди.

— Здрасти, Галоуглас. — Джак тръгна бавно към нас.

— Джаки. — Гласът на Галоуглас преливаше от емоции. — Мислех те за мъртъв.

— Бях. После не бях. — Джак погледна към мен, без да е уверен, че е добре дошъл. За да не оставя място за съмнение, аз го прегърнах.

— О, Джак. — Лъхаше на въглищен пушек и мъгливи утрини вместо на топъл хляб, както миришеше като дете. След кратко колебание той ме обгърна с дългите си тънки ръце. Беше по-голям и по-висок, но си оставаше крехък, сякаш по-зрелият му външен вид си беше просто една обвивка.

— Липсваше ми — прошепна той.

— Даяна! — Матю беше на две преки от къщата, но бе забелязал колата, препречваща входа на Кърт Стрийт, както и странния мъж, в чиито ръце се намирах. От негова гледна точка сигурно изглеждах заловена, макар че Галоуглас стоеше наблизо. Инстинктът надделя и Матю се втурна мълниеносно напред.

Лоберо вдигна тревога с бумтящия си лай. Комондорите много приличат на вампирите — създадени да защитават онези, които обичат, верни на семейството, достатъчно едри, за да се справяте вълци и мечки, и готови да умрат вместо да отстъпят пред друго създание.

Джак усети заплахата, без да види източника й. Трансформира се пред очите ми в създание от кошмарите, с оголени зъби и изцъклени черни очи. Грабна ме и ме притисна към себе си, за да ме защити от онова, което идваше зад него. Но по този начин обаче спираше и достъпа на въздух до белите ми дробове.

— Не! Не и ти — изпъшках, губейки и последния си дъх. Вече нямаше начин да предупредя Матю, че някой е дал на нашето блестящо, уязвимо момче кръвожадността.

Преди съпругът ми да успее да се метне през капака на колата, от мястото на шофьора изскочи някакъв мъж и го сграбчи. Той също трябваше да е вампир, помислих си замаяно, щом имаше силата да спре Матю.

— Недей, Матю. Това е Джак. — Дълбокият, боботещ глас на мъжа и характерният лондонски акцент събудиха неприятни спомени за една-единствена капка кръв, падаща в очакващата уста на вампир.

Андрю Хабърд. Кралят вампир на Лондон бе в Ню Хейвън. В периферното ми зрение проблеснаха звезди.

Матю изръмжа и се изви. Гръбнакът на Хабърд посрещна с трясък металната рамка на автомобила.

— Това е Джак — повтори Хабърд, хвана Матю за врата и го принуди да го чуе.

Този път съобщението достигна целта си. Очите на Матю се разшириха и той погледна към нас.

— Джак? — попита дрезгаво.

— Господин Ройдън? — Без да се обръща, Джак наклони глава настрани, сякаш гласът на Матю беше проникнал през черната мъгла на кръвожадността. Хватката му се отпусна.

Поех дълбоко дъх, за да пропъдя изпълнения със звезди мрак, който пълзеше в периферното ми зрение. Ръката ми инстинктивно докосна корема, където усетих успокояващо ръчкане, после още едно. Лоберо подуши краката и ръцете ми, сякаш се мъчеше да определи отношенията ми с господаря му, после седна пред мен и изръмжа към Матю.

— Това поредният сън ли е? — В басовия му глас се долови следа от изгубеното дете, което беше навремето, и Джак стисна силно очи, сякаш се боеше да не се събуди.

— Не е сън, Джак — меко рече Галоуглас. — А сега се дръпни от госпожа Ройдън. Матю не е заплаха за партньорката си.