Книгата на живота

— Листът от Ашмол 782 промени теглото си три пъти, докато бях там. — Тя поклати изумено глава. — Ако не го бях видяла с очите си, никога нямаше да повярвам. Съжалявам, че ви прекъсвам, но трябва да се връщам в „Бейнеке“.

— Ще дойда с теб, Люси — казах. — Още не си ми съобщила какво научи за ръкописа на Войнич.

— След всички тези научни неща не е чак толкова вълнуващо — извинително смънка тя.

— За мен е. — Целунах Матю. — Ще се видим у дома.

— Сигурно ще се прибера в късния следобед. — Той ме привлече към себе си и доближи устни до ухото ми. Думите му бяха толкова тихи, че дори другите вампири трябваше да напрегнат слух, за да го чуят. — Не оставай прекалено дълго в библиотеката. Помни какво каза докторът.

— Помня, Матю — уверих го. — Чао, Крис.

— Доскоро. — Крис ме прегърна и бързо ме пусна. Погледна с укор издутия ми корем. — Едно от хлапетата ти току-що ме сръга с лакът.

— Или с коляно. — Разсмях се и погалих корема си. — Напоследък и двамата са доста немирни.

Погледът на Матю не се откъсваше от мен — горд, нежен, мъничко тревожен. Беше като да тупнеш в прясно навалял сняг — хрупкав и мек едновременно. Ако си бяхме у дома, щеше да ме привлече в обятията си, за да може и той да усеща ритниците, или да коленичи пред мен и да гледа натиска на крака, ръце и лакти.

Усмихнах му се свенливо. Матю прочисти гърлото си.

— Внимавай, Галоуглас — промърмори той. Това не беше обичайно сбогом, а заповед.

Племенникът му кимна.

— Ще я пазя, сякаш е моя жена.

Тръгнахме към „Бейнеке“ с по-умерено темпо, като бъбрехме за Войнич и Ашмол 782. Люси вече беше още повече запленена от загадката. Галоуглас настоя да вземем нещо за хапване, така че се отбихме в една пицария на Уолстрийт. Махнах на колега историк, която седеше в очукано сепаре с купчина библиотечни фишове и огромно безалкохолно, но тя бе така погълната от работата си, че едва ми обърна внимание.

Оставихме Галоуглас на поста му пред библиотеката и влязохме в стаята за персонала с късния си обяд. Всички други вече бяха обядвали, така че помещението бе наше. Между хапките Люси ми представи накратко откритията си.

— Уилфрид Войнич е купил загадъчния ръкопис от йезуитите през хиляда деветстотин и дванайсета — каза тя, докато дъвчеше краставица от здравословната си салата. — Те тихомълком разпродавали колекцията си от Вила Мондрагоне край Рим.

— Мондрагоне? — Поклатих глава, мислейки си за Кора.

— Да. Името се среща на герба на папа Григорий XIII — същият, който направил календарната реформа. Но ти сигурно знаеш за него повече от мен.

Кимнах. Пътуването из Европа в края на шестнайсети век изискваше да съм запозната с реформите на Григорий, ако исках да знам коя дата сме.

— Над триста тома били преместени някъде в края на деветнайсети век от Йезуитския колеж в Рим във Вила Мондрагоне. Още не съм съвсем наясно с подробностите, но било свързано с някаква конфискация на църковна собственост по време на обединението на Италия. — Люси набучи един анемичен домат чери с вилицата си. — Изпратените във Вила Мондрагоне книги се смятали за най-ценните томове в библиотеката на йезуитите.

— Хмм. Интересно, дали мога да намеря списък на заглавията. — Щях да задлъжнея още повече на приятелката си от „Станфорд“, но това можеше да ме отведе до някой от липсващите листа.

— Заслужава си да се опита. Войнич не бил единственият проявил интерес колекционер, разбира се. Разпродажбата била един от най-големите частни книжни аукциони на двайсети век. Войнич едва не изгубил ръкописа в съревнование с други двама купувачи.

— Знаеш ли кои са били те? — попитах.

— Още не, но работя по въпроса. Единият бил от Прага. Само това успях да открия.

— От Прага ли? — Прилоша ми.

— Не ми харесва как изглеждаш — разтревожи се Люси. — По-добре си иди у дома и си почини. Ще продължа да работя и ще се видим утре — добави тя, затваряйки празната си кутия от стиропор.

— Лельо. Подрани — каза Галоуглас, когато излязох от сградата.

— Ударих на камък. — Въздъхнах. — Целият ден беше две малки парченца напредък, затиснати между два дебели резена неуспех. Да се надяваме, че Матю и Крис ще открият още нещо в лабораторията, защото времето ни изтича. Или по-скоро времето ми изтича.

— Накрая всичко ще се нареди — велемъдро кимна Галоуглас. — Винаги става така.

Минахме през тревата и по прохода между съда и Градския съвет. На Кърт Стрийт пресякохме железопътната линия и продължихме към къщата ми.

— Кога си купил кооперацията на Устър Скуеър, Галоуглас? — попитах, най-сетне стигайки до един от многото въпроси за Дьо Клермон и връзката им с Ню Хейвън.

— След като ти дойде да преподаваш тук — отвърна той. — Исках да съм сигурен, че всичко е наред на новото ти място, а Маркъс все се оплакваше, че къщата му е обрана или че колата му е изчезнала.

— Тоест Маркъс не е живял в къщата си по това време — повдигнах вежди аз.

— Господи, не. Не е стъпвал в Ню Хейвън от десетилетия.