Когато боговете се смеят

За проверката на тази версия ще трябва дълго и педантично да се изясняват всички обстоятелства около излизането на публиката от нощните клубове „Херакъл“ и „Нощна пеперуда“ след изявите на групата „Би Би Си“. Младежите определено не ходят там по самички, а в компания, трябва да се издирят всичките тези приятелчета и строго да се разпитат в какъв ред са излизали от клуба, дали са тръгнали навън веднага, или са се позабавили и така нататък. И ако се разбере, че Валерий Фризе наистина е излязъл от клуб „Херакъл“ доста преди Курбанов, версията няма да рухне веднага и работата по нея ще трябва да продължи. Ако пък се окаже, че Курбанов е излязъл сред първите — слава богу, една грижа по-малко.

Настя си погледна часовника и забави крачка. Десет без четвърт, Льошка каза, че последният му ученик днес е от осем до десет вечерта, а до техния вход оставаха около пет минути с бавна крачка. Не й се искаше да му пречи, нека си довърши спокойно урока, а тя може да изпуши една цигара на пейката и още малко да помисли.

Седна на пейката до денонощния магазин, извади цигарите, но не успя да запали: нещо влажно я побутна по крака. Настя погледна надолу и видя рошаво черно-кафяво кученце.

— Ти какво, загуби ли се? — попита го машинално. И през ум не й мина, че в тази ситуация е безсмислено да говори.

Кученцето отърка носле в глезена й и заскимтя.

— Гладно ли си? Къде е стопанинът ти? В магазина ли?

Настя никога не бе имала куче, но имаше приблизителната представа, че такова мъниче едва ли може да е оставено на улицата без каишка или без да е вързано, докато стопанинът му пазарува. За всеки случай надникна в магазина и високо попита:

— Чие е кученцето навън?

Резултатът беше напълно очакван: кученцето не принадлежеше на никого от тримата продавачи и двамата купувачи. Тя излезе, рошавият безпризорник седеше на същото място, пред пейката, и я гледаше жално.

— Защо ме гледаш така? — попита го Настя с упрек. — Къде сега ще търся стопанина ти?

В отговор се чу тихо тъничко скимтене. Кученцето направи една-две колебливи крачки, повдигна се на задни лапи, с предните обхвана крака на Настя и вирна муцуна, сякаш търсеше погледа й. Няколко секунди Настя мъжествено се бори със себе си, но все пак не издържа.

— Добре де, клетнико, хайде вкъщи, поне ще те нахраня.

Тя се наведе и потупа кученцето по тила. То оцени жеста й съвсем недвусмислено и бодро затича до новата си господарка.

— Какво е това? — попита с ужас Чистяков, загледан в краката на Настя. — Откъде се взе?

— Загубило се е — произнесе Настя със старателно бодър глас, та мъжът й да не долови паниката, която я бе обзела още с влизането й вкъщи.

Едва сега осъзна докрай какво е направила, като е довела тук улично куче, но беше късно за отстъпление. По-хуманно щеше да бъде да го остави под пейката, отколкото после да го пъди от дома си, където го бе довела по собствена воля. Та нали то й повярва, послушно я следваше през целия път от тоя пуст магазин до вратата на апартамента, като току изтичваше пред нея и търсеше очите й: дали се е отказала? Дали ще го измами?

— Льошенка, не се тревожи, аз веднага ще напиша двайсетина обяви, ще изляза на улицата и ще ги разлепя. Кученцето е малко, не може да се е отдалечило много от дома си, значи стопанинът му живее наблизо. Сигурна съм, че още утре сутринта ще дойдат да си го приберат.

Чистяков мълчаливо разглеждаше черно-кафявата топчица, която бе заела твърде подозрителна поза насред антрето. Ами да, изпод топчицата се разливаше ароматна локвичка.

— Ами ако не дойдат? — изрече с леден тон Алексей. — Ще мине ден, втори, трети, а никой така и няма да дойде. Тогава какво?

— Ами тогава ще решаваме. Донеси един парцал, ако обичаш.

— Аз ще почистя — промърмори той.

Чистяков донесе парцал, избърса локвата и приклекна пред кученцето, което, сякаш почувствало недоволството на домакина, се свря в ъгълчето между стената и шкафчето за обувки.

— С какво ще го храним?

— Не знам — с облекчение отговори Настя. Изглежда, най-страшното бе минало. — Сигурно със салам. Или с варено месо. Как мислиш, каква порода е?

— Нещо като овчарка, едро е, макар че е на три-четири месеца, не повече — отговори мъжът й и се изправи. — Впрочем какво значение има? Между другото, момче ли е, или е момиче?

Настя повдигна кученцето и погледна корема му.

— Момче е. Хайде да го нахраним, после аз ще напиша обявите и ще отида да ги разлепя. Хайде, Льошик, слънчице, не се сърди, моля ти се. Разбери, толкова е мъничък, нещастен, гладен, самотен, просто не можех да го оставя на произвола на съдбата. В края на краищата нищо няма да ни стане, ако прекара у нас ден-два.