Когато боговете се смеят

— Той ще прави локви и купчинки из цялата къща. Представи си: работя с ученик и изведнъж подскачам с думите: „Извинете, трябва да прибера акото“. Ти това ли искаш? Кучето е най-много на четири месеца и не се знае дали е ваксинирано. Ами ако не е? Докато едно куче не е ваксинирано, не може да се пуска на улицата. Ето, представи си, днес то е прекарало няколко часа на свобода, душило е други животни, лапало е нещо от земята — и утре може да се разболее. Ще получи гърчове, повръщане и диария. И не дай боже, ще умре. Това ли искаш? Никога в живота си не си имала куче, а аз съм имал и ще трябва да си благодарна на съдбата, ако се окаже, че това плашило, дето го довлече от улицата, не е породисто. Защото ако се окаже, че е расово, ще си имаш колосално главоболие с храненето му. Всяка сутрин още призори ще тичаш за мляко и ще му забъркваш калцинирана извара. И ще му вариш кашички по специални рецепти. И ако стопаните му не се обадят, след месец-два ще трябва да го разхождаш сутрин и вечер, и то не пет минути, а поне един час. Или, както обикновено, възнамеряваш да стовариш цялото това удоволствие върху мен?

— Льошенка, моля ти се, много ти се моля! Всичко разбирам, постъпих неправилно, признавам, но какво да направя сега? Да го изхвърля обратно на улицата ли? Кажи как трябва да постъпя — точно така ще постъпя.

— Абе, хайде. — Алексей махна с ръка. — Сега вече нищо не може да се направи. Стореното — сторено.

След вечеря Настя бързо набра на компютъра и разпечата двайсет обяви с описанието на кучето и своя телефонен номер и започна да се облича.

— Ти къде? — попита Алексей.

— Да разлепя обявите.

— Да не полудя? Почти дванайсет е. И без това никой няма да ги прочете до утре сутринта. Утре ще ги разлепиш, като тръгнеш за работа.

— Така е — с готовност се съгласи тя. Не й се излизаше толкова късно, а беше опасно да взема и Льошка: ако останеше само, кученцето кой знае какви бели можеше да направи. Да се изпикае върху книжата на Льошка или да ги изяде.

Посред нощ Настя се събуди: кученцето се наместваше между нея и мъжа й, като се опитваше да постави главата си на нейната шия, а задните си крака — на рамото на Чистяков.

— Тихо, ще събудиш Льоша — съвсем тихичко прошепна тя.

Прегърна кученцето, сложи ръката си така, че козинката да не гъделичка Алексей, и заспа с усещането за някакво разтърсващо щастие.

Когато колата спря, Женя, без да изчака баща си, изскочи навън и тръгна към входа. Искаше първа да стигне до пощенската кутия и да види няма ли писмо в нея. Ако имаше, щеше да успее да го скрие, да го пъхне под колана на полата си, така че да не се вижда изпод сакото. Вярно, ужасно е, дето баща й дори в такава жега я кара да ходи на работа с костюм и риза под него, но както се разбра, това си има и своите плюсове. Обикновено баща й се забавяше няколко минути, докато даваше указания на шофьора Григорий, така че това време беше напълно достатъчно на Женя да провери пощенската кутия. Но днес не й провървя.

— Евгения! — строго подвикна баща й, докато тя набираше с клавишите кода на бравата. — Вземи продуктите.

Женя се върна при колата и започна да вади чантите и пликовете с продукти, които Григорий купуваше за тях веднъж на няколко дни по предварителен списък. Докато тя се занимаваше с това, баща й приключи разговора си с шофьора и влезе във входа заедно с нея. Ръцете на Женя бяха заети и тя отчаяно се загледа как баща й вади ключовете и отваря кутията. Точно така, предчувствието не бе я излъгало. Сред вестниците и рекламните брошури се мярна бял плик.

Отначало баща й не му обърна внимание, но в асансьора бързо прегледа пощата и се натъкна на писмото. На плика нямаше нито име, нито адрес, само двете заветни думи: „От приятел“. Баща й изсумтя с недоумение и вече щеше да отвори плика, но асансьорът спря и той пъхна писмото между вестниците.

Ни жива, ни умряла Женя се преобличаше и приготвяше вечерята. Кога баща й ще отвори писмото? Какво ще прочете в него? Какво ще си помисли? Ще разбере ли, че писмото е адресирано до нея, или ще го вземе за глупава шега или грешка с адреса?

— Татко, ела да вечеряме — повика го тя и сама се изненада колко неуверено и фалшиво звучеше гласът й.

Баща й влезе целият като буреносен облак. В ръцете му Женя видя злополучния плик.

— Какво значи това, Евгения? — попита той с тон, който не предвещаваше мирно светско обсъждане на времето и на цените на фондовата борса. — Кой ти пише такива странни писма?

— За какво говориш? — Тя се постара да каже това, колкото може по-спокойно, но гласът й предателски секна и стигна до фалцет.

— Ами ще ти го прочета на глас, за да разбереш за какво говоря — язвително каза баща й. — Ето, чуй: „Аз няма да позволя на никого да каже лоша дума за най-прекрасното момиче на света. Доказах го още веднъж. Твой предан приятел“. И за кого, ако мога да знам, ти си най-прекрасното момиче на света? Кой е този твой предан приятел?