Когато боговете се смеят

— Странно — учуди се Григорий. — Голям номер щеше да се получи, ако беше тръгнала за метрото, а аз да те чакам да излезеш.

— Днес е нещо раздразнен — обясни Женя, докато се настаняваше в просторното прохладно купе на колата. — Не успях да му преведа навреме някакви делови писма, та ми се ядоса. Затова е забравил да ме предупреди.

Колата потегли към Садовое колцо и Женя, отпусната върху меката, облицована с тънка кожа облегалка, започна мислено да преглежда своя бедничък гардероб и да обмисля как е по-добре да се облече, за да направи на милиционера нужното впечатление. Жалко, че няма красиви обувки с що–годе прилични токове — тези чудовищни тъпоноси калеври с ниски широки токове, които баща й я кара да носи, само загрозяват формата на краката. За онези без токовете пък дори да не споменаваме…

Значи отказваме се от полите, полата изглежда добре само с подходящи обувки, а Женя няма такива. Да речем, дънки? С дънки впрочем може и да е съвсем боса, това не противоречи на стила и дори изглежда секси. Може също да сложи някаква по-отворена тениска — баща й разрешаваше да си купува такива за отпуските, които Женя обикновено прекарва на някое затънтено място, на вила у приятели на баща й. Правилно, помисли си тя, отворена тениска, и то не новата, а някоя от купените преди две-три години, когато самата Женя беше по-слаба. Баща й забраняваше да купува дрехи по тялото, но досега не бе ставало дума за носенето на старите дрехи. По-точно, не бе имало повод за това.

В един и половина Женя беше вече вкъщи. Имаше достатъчно време, за да се преоблече, гримира и красиво да подреди масата за чай. Все пак щеше да дойде гостенин, искаше й се да му хареса. Женя толкова се вълнуваше, че треперещата й ръка не можеше и не можеше да прокара красива линия около очите, тъмносивият молив постоянно се кривеше и вместо тънък щрих около миглите оставяше дебела ивица напряко на клепача. Тя на два пъти се принуди да се измие и да започне отново. В два без пет беше готова. Отиде до огледалото, огледа се придирчиво от главата до петите. От огледалните дълбини я гледаше стройно босоного момиче с висока гръд, дълги тъмни коси, огромни очи и чувствени, леко пухкави устни. Женя остана повече от доволна от себе си. В два и две минути звънецът на вратата пропя мелодично и тя се затича да отвори.

Вратата се отвори, на прага стоеше симпатично момиче. В полумрака на стълбищната площадка на Зарубин му се стори, че тя е нещо твърде голяма за заявената от грижовния татко Рубцов възраст.

— Здравейте — обаятелно се усмихна Сергей, — вие ли сте Женя?

— Да — усмихна се в отговор момичето. — Влизайте. От милицията сте, нали? Татко ви е изпратил?

„Охо! — възкликна мислено Зарубин. — Щерката вече твърдо е запомнила, че всичко на този свят става изключително със знанието и по нареждане на татенцето й. Таткото не ме е помолил да разследвам случая с тези писма, а именно ме е изпратил, като свой подчинен. Добре де, да видим какво ще стане по-нататък“.

— Заповядайте в хола — приветливо го покани Женя. — Може да не се събувате.

„Това е добре — отново мислено се позасмя Зарубин. — След денонощното дежурство и в тази жега не бих гарантирал за свежия аромат на краката и чорапите си. Виж, разправят, че в Америка във всеки полицейски участък имало душове, та умореният полицай да може да се освежи след усърдния си труд. Вярно, казват също, че там твърде силно се следи всичко да е законно, така че в техните условия какво ли щяхме да разкриваме?“

Докато следваше Женя, той внимателно оглеждаше жилището. Да, явно татенцето Рубцов не беше пестил парите за ремонт — дори вратите към банята и тоалетната бяха от масивно дърво. Във всичко се усещаше солидност, но никакъв намек за показен разкош. Зарубин беше попадал в жилища, където дори дръжките на вратите бяха от бронз и позлатени, а всеки пепелник струваше най-малкото колкото три негови месечни заплати — в такъв дори ти е някак неудобно да си тръскаш пепелта. Тук обаче не се забелязваше нищо подобно. Холът, в който го покани Женя, се оказа трапезария с кухненска ниша, достатъчно просторна, та тези, които седят около масата, да не пречат на човека, който готви, и същевременно достатъчно уютна, та да не се чувстваш като в банкетна зала на ресторант.

— Седнете, моля — каза Женя и посочи масата, на която бяха подредени две чаши с чинийки, захарница, нарязан на тънко лимон, бонбони и чиния с бисквити — явно не фабрично производство. — Чай или кафе предпочитате?

— Благодаря, не е нужно, не се безпокойте — усмихна се Зарубин.

— Но как така! — огорчено възрази момичето. — Та нали идвате от работа, сигурно не сте обядвали, изпийте поне един чай.

— Благодаря — повтори Сергей и седна на масата, — току-що обядвах. Хайде да поседнем и да си поговорим за вашия почитател, да не губим време. Баща ви ми разказа едно-друго, но аз искам да получа информация от първа ръка.

— О, каква глупост е всичко това! — с досада въздъхна Женя. — Много съжалявам, че татко ви е натоварил с такава дреболия, която не заслужава никакво внимание.

— Така ли? Защо смятате така?