Когато боговете се смеят

— Мишаня, приемам, че апартаментът е чудесен, ако си готов през целия си останал живот да се бориш с мишки и хлебарки. Блокът е такъв, разбираш ли? Целият е пълен с гризачи и насекоми и никакви патентовани средства няма да ти помогнат. Единственият начин да решиш проблема е да направиш изключително скъп ремонт и да превърнеш апартамента в херметическа килия, така че никаква гадинка да не допълзява до теб от съседите. Имаш ли толкова излишни пари?

— Не — тъжно призна Михаил, — изобщо нямам излишни. Значи пак провал… Знаеш ли, понякога имам чувството, че заради това жилище ние с Ирка никога няма да се оженим.

Погледна часовника си и огорчено въздъхна.

— Трябва да тичам у Стасов, да докладвам за поредния оглед, Иришка сигурно вече е нервна. И без това се ядосваше, че не можа да дойде с мен да види апартамента. Надява се този път да й занеса добра новина, а ето на — пак неуспех. Ще дойдеш ли с мен?

— А, не — позасмя се Зарубин, — много благодаря.

— Защо? — искрено се учуди Миша. — Хайде, Серьога, поне ще хапнеш нещо вкусно. И хлапето ще видиш, то те обича, дори понякога пита за „тито Селошка“. Хайде, тръгвай!

— Ще се прибирам — решително отговори Сергей. — Спи ми се, все пак съм карал денонощно дежурство, не забравяй. И после, Мишутка, имай предвид, че ти разруши личното ми щастие. За пръв път в живота си срещнах достойна за любов свободна жена, която ми подхожда по възраст и — най-важното — по ръст, но ето, че се появи ти, толкова прекрасен, и ми я отне. Ще трябва отново да се върна към контингента на младите глупачки.

Разбира се, Зарубин се шегуваше за разрушеното лично щастие, но за едно беше абсолютно сериозен: доста ниският (за да не кажем дребен) ръст съществено затрудняваше Сергей при уреждането на личния му живот, понеже стесняваше кръга на момичетата, сред които би търсил, до микроскопични размери.

— Между другото — изведнъж се сепна Доценко, — за младите глупачки. Щом те са твоят контингент, може би си чувал за групата „Би Би Си“. Казват, че младото поколение на Москва лудеело по нея.

Сергей се ококори, за миг задържа дишането си и с облекчение издиша.

— Ето на, разбрах. Затова значи нямах мира цял следобед. Разбрах, Мишка! Ура! Сега мога спокойно да си легна и да заспя.

— За какво говориш? Какво толкова необикновено разбра?

— Разбрах на кого прилича тя. Просто страшно много си приличат.

— Коя прилича? На кого? — недоумяваше Доценко.

— Абе едно момиче. Днес се видях с нея по служебен въпрос. Буквално едно и също лице с това на солистката на групата „Би Би Си“, май се казваше Светлана. Ами да, Светлана Медведева.

— Ами може да е била тя? — предположи Миша.

— Не, дума да не става, това е едно кротко, притеснително момиче, съвсем смачкано от деспотичния си баща. Някакъв неизвестен почитател й пише писма, а татенцето ме помоли да видя тая работа в свободното си време. Освен това се казва Женя Рубцова, а не Света Медведева.

До входа на блока, където живееше Ирочка, оставаха няколко метра и Зарубин се спря, готов да подаде ръка на Михаил, но Доценко го сграбчи за рамото и го задърпа към входната врата.

— Нямаш късмета да си отспиш, Серьога. Хайде с мен, трябва да обсъдим нещо. Май пътеките ни се пресякоха.

Кученцето отново заскимтя, този път още по-пронизително и жално. То плачеше вече трета нощ поред, Чистяков шеташе сутрин гневен и недоспал, Настя се чувстваше виновна за всички грехове и световни катастрофи, а стопанинът на кученцето още не се обаждаше, макар че Настя добросъвестна бе разлепила обяви по целия път от дома им до станция „Шчолковская“ на метрото.

Още първата вечер, когато доведе кученцето вкъщи, Настя се обади на Андрей Чернишов, собственик на великолепна овчарка, и получи незабавна консултация за отглеждането на рошавата топчица. Андрей я предупреди, че кученцето ще скимти нощем, защото според описаните от Настя размери било още на съвсем крехка възраст и непременно щяло да тъгува или за майка си, или за предишния си стопанин, или и за двамата. Единственият начин човек да успокои нещастното създание и да даде възможност и на себе си, и на околните да спят, бил да вземе кученцето в леглото, но по никакъв начин не бивало да го прави, защото то явно било от едра порода и когато пораснело, стопаните щели да имат маса проблеми с едно куче, което с искрена убеденост в правотата си щяло да воюва с тях, за мястото на дивана.

— За да не плаче, трябва да му се даде възможност да се притисне до топло тяло — обясняваше Чернишов. — Ще се притисне до него като до майка си и ще се успокои.

— А какво да правя, щом не може в леглото? — обърка се Настя. — Да не би да се наложи цяла нощ да седя във фотьойла с него в скута си?

— Има един вариант, физически не е много удобен, но се помъчи, щом си се набъркала в такава история — позасмя се Чернишов. — Настаняваш Чистяков до стената, ти лягаш от външната страна, слагаш постелката до дивана, спускаш ръката, си на пода и кученцето лепва муцуната си за нея.

— Мислиш ли, че ще помогне?

— Опитай. Аз точно така постъпих с моя пес.