Когато боговете се смеят

— Защото е нормално младеж да се интересува от момиче. От кого трябва да се интересува? От бабички ли? От мъже на средна възраст? Не разбирам какво толкова необичайно и опасно видя татко в тази история и ми е ужасно неудобно, че той откъсва заети хора от работата им.

— И все пак — сухо изрече Зарубин, — щом баща ви ме помоли да се заема с това, хайде да изпълним молбата му.

Женя започна да разказва, а Зарубин, мислено съпоставяйки нейните думи с чутото сутринта от Рубцов, не намираше никакви разлики. Момичето или казваше истината, или беше научило лъжата си толкова добре, че можеше да я повтори няколко пъти, без да сбърка.

— Абсолютно сигурна ли сте, че нямате общи познати с този младеж? — попита той, когато Женя приключи с разказа си.

— Сигурна съм, разбира се. Дори не му знам името.

— Това не е критерий. Много приятели ли имате?

Стори му се, че сянка на смущение се плъзна по лицето на момичето. С какво не й хареса този въпрос? Нима татенцето Рубцов е прав и тя има някаква „нелегална“ компания?

— Почти никакви.

— Но как така? Защо? Тежък характер ли имате? — шеговито попита Зарубин.

— По-скоро татко, а не аз. Той разглеждаше всички мои приятелки от училище под микроскоп и ако момичетата не му допадаха с нещо, не ме пускаше с тях — нито на кино, нито просто на разходка. За дискотеки и дума не можеше да става, беше ми забранено да ходя там.

— Хубава работа! И сега ли ви е забранено? Или сега вече може?

— И сега не може.

— И защо такава строгост? Провинили ли сте се с нещо, та сте изгубили доверието му?

— Не, но татко не чака да се провиня, той взема предпазни мерки. От всичките ми училищни приятелки ми разрешаваше да дружа само с едно момиче, пускаше ме с нея на кино, позволяваше да й ходя на гости.

— И къде е тя сега? Още ли сте приятелки?

— Тя учи в Англия. Вярно, кореспондираме си, но не е същото.

— Интересно — промърмори Зарубин, неволно изпитал съчувствие към това момиче, което живееше под строгия контрол на баща си. — Между другото, защо самата вие не учите? Не ви ли приеха?

— Татко не разреши. Той смята, че първо трябва да поработя, а после да продължа образованието си.

Татко не разреши… Татко смята… Татко забранява… Интересно, а има ли в това семейство и майка? Рубцов нищо не спомена за това.

— Женя, а къде е майка ви? — попита Сергей и огледа стаята в опит да съзре присъствието на зряла жена в тази къща.

— Не знам. — Момичето равнодушно сви рамене. — Татко ме е отнел от мама чрез съд, когато съм била на две годинки. Повече не съм я виждала.

Ха така! Отнел я чрез съд. Значи става дума за лишаване от родителски права във връзка с алкохолизъм, психично заболяване, осъждане или невероятно аморален начин на живот на майката.

— Искате ли да ми разкажете за това?

— Ами няма какво да ви разкажа. Те дори не са били женени. Просто кратко познанство, грешка на младостта.

Зарубин едва се въздържа да не се усмихне. Това момиче от висотата на малкото си изживени години толкова авторитетно поставяше печати върху живота на своите родители! Впрочем възможно бе тя само да повтаряше неща, които бе чула от баща си.

— И винаги ли сте живели само двамата? — попита той. — Баща ви не се е женил?

— С нас живееше наша роднина, тя ми беше нещо като бавачка.

— И къде е тя сега?

— Почина. Миналата година.

В очите на Женя се появиха сълзи, устните й трепнаха. Момичето се извърна за секунда, после решително тръсна глава и над раменете му се развя вълната от дълги лъскави коси. Сега тя отново гледаше Сергей — спокойно и приветливо.

— Извинете, не се овладях. Много обичах Раечка.

— Разбирам…

Зарубин тревожно преценяваше впечатленията си. Хубаво момиче, умно, възпитано, не прилича на отявлена лъжкиня. Тънката трикотажна фланелка позволява да огледа ръцете й — чисти, без никакви следи от инжекции, така че ако е налице проблем с наркотици, най-вероятно става дума за „трева“ или таблетки. Зениците й са нормални, не си облизва устните, явно не изпитва повишена жажда. Не е и болезнено слаба, което често издава употреба на наркотици. Не се забелязват и характерните за наркоманите опити да преувеличават нещастията си. Тогава какво го безпокои толкова в това момиче? Какво му пречи да й повярва?

— Опишете, ако обичате, външния вид на вашия почитател — помоли Сергей.

— Висок, блондин…

— С жълта обувка? — подсказа й той с усмивка.

Женя се разсмя. Смехът й беше звънлив и ромолящ.

— Не съм му гледала обувките. Но наистина е висок и светлокос.

— Какъв цвят е косата му? По-точно, моля. Ленена, златиста, пшенична, с червен оттенък?