Когато боговете се смеят

Женя се замисли, а Зарубин с досада си помисли, че не се бе сетил да извика със себе си Миша Доценко. А още по-добре — да изпрати тук него. Младите момичета са луди по Мишка, искат на всяка цена да му се харесат, затова с удоволствие си припомнят всичко, което трябва, с най-дребните подробности. И после, Мишка майсторски умее да накара хората да си припомнят, а очевидно конкретният случай е тежък: момичето е видяло своя почитател само веднъж, и то не вчера, минало е доста време. Характерът на Женечка е романтичен, неслучайно тя не се е изплашила от писмата, напротив, приела ги е като нещо нормално, а поради това най-вероятно външността на тайнствения обожател е претърпяла във въображението й известни промени. Изглежда, портретът, който тя рисува сега, го прави доста по-красив от човека, когото е видяла в действителност. Да, Мишаня щеше да бъде точният човек тук…

Глава 5.

След разговора с Женя Рубцова у Зарубин се загнезди някакво странно чувство, което му пречеше да се съсредоточи върху решаването на главния въпрос: дали да приеме предложението на господин Рубцов, или да му откаже. Само по себе си предложението, което по форма напомняше повече нареждане, в момента не му изглеждаше нито съмнително, нито опасно, още повече че момичето изцяло потвърди разказа на бащата, ако не броим чисто емоционалното отношение към случилото се. Да, татенцето смята, че неговата скъпоценна щерка е преследвана от маниак или, което е още по-лошо, се е свързала с някаква съмнителна компания, за която и да разказваш е срамно и страшно. Самото момиче смята, че всичко е просто чудесно, в нея се е влюбил прекрасният принц, който я отрупва с романтични писма, тихо и предано страдайки далеч от обекта на своята неземна страст. Но по същество и по форма всичко съвпада, тоест татенцето не лъже и не се опитва да въвлече служител от криминалната милиция незнайно в какво. Нещо обаче все пак пречеше на Зарубин и това нещо изобщо не беше свързано с татенцето Рубцов, а със самата Женя.

Той се върна в службата и до края на деня безделничи в кабинета, който споделяше с още трима оперативни работници. Разбира се, това не беше безделие в пълния смисъл на думата — Зарубин проверяваше личността на Рубцов, изясняваше дали дъщеря му е имала неприятности с милицията, четеше и препрочиташе писмата, получени от неизвестния почитател на Женя, а също така се опитваше да улови за лапичката или опашчицата незнайното мъхнато зверче, което се бе заселило у него и тихичко палуваше, като му нашепваше разни гадости за милото девойче Женечка. Към седем часа вечерта Сергей бе научил текстовете на писмата наизуст, а също така бе получил сведения, че Женечка Рубцова си е имала работа с милицията два пъти — първия път е получила паспорта си, втория — документ за руско гражданство за пътуване до Украйна. А самият господин Рубцов, живущ заедно с дъщеря си на адрес… от еди-коя си година… е кореняк московчанин, генерален директор на фирма „Конект“… адресът на фирмата не е измислен, а е напълно реален, там е разположен офисът, а в офиса има служители, с една дума, всичко е нормално и няма нищо лошо.

Към седем часа неочаквано звънна Миша Доценко.

— Серьога, много ли си зает?

— Свободен съм. След денонощно дежурство съм в полагаема почивка.

— Аха. Виждам аз как си почиваш. Не можеш да се откъснеш от трудовия пост. Ще дойдеш ли с мен да видим поредната къщурка?

— Готово.

Сергей вече няколко пъти бе ходил с Миша да оглеждат жилища, които му подбираше един твърде предприемчив брокер. Обикновено увереният в себе си Доценко изведнъж започваше ужасно да се притеснява от нещо и не можеше да зададе на стопаните на жилищата въпросите, които абсолютно спокойно и естествено задаваше Зарубин. Ето че и днес Сергей, едва престъпил прага, започна замислено да изучава състоянието на стените, пода и тавана, качеството на дограмата и вратите. Жилището наистина беше, меко казано, леко занемарено. Докато Миша разговаряше със собственичката, Зарубин надникна в кухнята. Острият му поглед веднага улови една далеч не самотна хлебарка, която сновеше по масата. Сергей се огледа крадливо и отвори вратичката на шкафа под мивката, където обикновено стой кофата за боклук. Да, налице бяха явни следи от присъствието на мишки. Той се върна в хола и дръпна Миша за ръката.

— Ще си помислим — каза той, като се усмихваше възможно най-обаятелно, — и до два дни ще ви се обадим. Да вървим, Михаиле.

Доценко послушно излезе след него и заслиза по стълбите. Когато се отдалечиха на безопасно разстояние от жилището, спря.

— Тук пък какво не ти хареса? — попита разстроено. — Толкова хубаво апартаментче, хем е близо до блока на Ирка, десетина минути пеша.