Кралица на сенките

Демонът ревеше с глас, различен от този на Дориан, на език, дошъл от друг свят. Символът върху земята заблестя ярко, но все още го държеше на място.

Дориан вдигна красивото си лице, пропито с омраза, злоба и ярост.

Трябваше да го направи за Терасен, за бъдещето им. Трябваше да сложи край на тази заплаха още тук и сега. И на живота му, точно навръх рождения му ден... а беше само на двадесет. Но сега нямаше време за страдание и скръб.

Беше се заклела, че няма да изпише друго име върху плътта си. Но в името на кралството... Решението беше взето. Мечът полетя надолу и... Нещо блъсна стоманеното острие, нарушавайки равновесието ù. Едион изкрещя.

Стрелата отхвръкна към градината и се приземи със стържене в чакъла. Несрин вървеше към тях, насочила втората си стрела към Едион.

– Посечеш ли принца, ще убия генерала.

От гърлото на Дориан се разнесе сладострастен смях.

– Хич не ставаш за съгледвач – озъби ù се Елин. – Дори не опита да се скриеш, докато ме наблюдаваше в двореца.

– Аробин Хамел казал на капитана, че днес ще опиташ да убиеш принца – обясни Несрин. – Свали меча.

Елин пренебрегна командата ù. Бащата на Несрин прави най-хубавите крушови тарталети в столицата. Явно Аробин бе опитал да я предупреди, но покрай всичко останало тя не беше обърнала внимание на скритото му послание.

Колко глупаво от нейна страна. Безкрайно глупаво.

Оставаха ù само секунди, преди защитните заклинания да отшумят напълно.

– Излъга ни – продължи Несрин. Стрелата ù все още бе насочена към Едион, който я наблюдаваше внимателно, стиснал ръце в юмруци, сякаш си представяше, че бяха увити около гърлото ù.

– Двамата с Каол сте глупаци – отвърна Елин, макар че една част от нея си отдъхна облекчено и искаше да си признае, че и тя самата беше глупачка заради онова, което се канеше да направи. Тя свали меча.

– Ще съжаляваш горчиво, момиче – изсъска нещото в Дориан.

– Знам – прошепна Елин.

Вече не я интересуваше какво ще се случи с Несрин. Просто върна меча в ножницата му, сграбчи Едион и двамата хукнаха към стената.

* * *

Дъхът на Едион беше като парчета стъкло в дробовете му, но окървавената жена – Елин – го теглеше след себе си и го хокаше, задето се движи толкова бавно. Градината беше огромна, а откъм живия плет зад тях се чуваха приближаващи крясъци.

Озоваха се пред каменна стена, вече белязана с кървавите Знаци на Уирда, и нечии силни ръце се протегнаха отгоре да го издърпат. Той опита да я прати първа, но Елин вече буташе гърба и краката му нагоре, към двамата мъже на стената, запъхтени от тежестта му. Раната в ребрата му се опъваше и гореше от болка. Когато двамата закачулени го свалиха на безлюдната градска улица от другата страна на стената, светът сякаш просветна и се завъртя пред очите му.

Наложи му се да опре ръка в каменния зид, за да не се подхлъзне в кръвта на повалените кралски стражи. Не разпозна никое от лицата, застинали в неми писъци.

Чу се приплъзването на тяло по камък и братовчедка му се приземи до него. Загърна кървавия си костюм със сивата пелерина и вдигна качулката ù, за да покрие окъпаното си в червено лице. В ръцете си държеше още една пелерина, взета от гърба на някой страж. Наметна я върху скованите му рамене и го покри с качулката.

– Бягай – заповяда му после.

Двамата мъже останаха върху стената и опънаха тетивите на лъковете си.

Младата жена от градината я нямаше.

Едион се препъна, а Елин изруга и се върна да преметне ръка през кръста му.

Той прокле силите си, задето го предаваха точно сега, но я прегърна през раменете за опора. После хукнаха по съмнително притихналата улица.

Зад тях вече се чуваха викове, насичани от свистенето на стрели и воплите на умиращи мъже.

– Четири пресечки – рече задъхано тя. – Само четири пресечки.

Това не му се струваше достатъчно далеч, за да е безопасно, но нямаше сили да ù каже. И бездруго едва стоеше прав. Шевовете на раната му се бяха скъсали, но... свещени богове, бяха се измъкнали от двореца. Чудо, чудо, чу...

– Размърдай се, едро добиче такова! – изрева му тя.

Едион опита да се съсредоточи и да вдъхне поне малко живец на краката и гръбнака си.

Достигнаха един уличен ъгъл, украсен със знамена и цветя, и Елин се огледа в двете посоки, преди да го затегли през кръстовището. Сблъсъкът на стомана в стомана и писъците на ранени мъже ехтяха из града и сваляха усмивките от лицата на гуляйджиите.

Елин продължи надолу по улицата, после свърна по друга. На третата забави крачка, сгуши се в него и запя някаква кръчмарска песен с фалшив, пиянски глас. Вече бяха двама най-обикновени граждани, излезли да отпразнуват рождения ден на принца по съседните кръчми. Никой не им обръщаше внимание, не и при положение че всички очи бяха вперени в стъкления дворец зад тях.

От олюляването му се зави свят. Ако припаднеше...

– Още една пресечка – обеща тя.

Всичко това беше просто халюцинация. Нямаше друг начин. Не вярваше някой да е толкова глупав, че да му се притече на помощ – особено собствената му кралица. Въпреки че я бе видял да посича петима мъже като пшенични класове.