Кралица на сенките

Елин изруга под носа си.

– Точно тази дума бих използвала и аз – отбеляза Лизандра с пребледняло лице.

– Името ми е... – подхвана Елин.

– О, много добре знам как се казваш, Елин.

По дяволите!

– Надявам се разбираш защо трябваше да го пазя в тайна.

– Естествено – отвърна Лизандра и стисна устни. – Не ме познаваш достатъчно добре, а твърде много животи са изложени на риск.

– Напротив... познавам те. – Богове, защо ù беше толкова трудно да го изрече на глас? Колкото повече се задържаше болката в очите на Лизандра, толкова по-голямо ù се струваше разстоянието помежду им. Елин преглътна. – Не исках да поемам рискове, докато не измъкна Едион. Съзнавах, че ще трябва да ти разкрия истината веднага щом ни видиш в една стая заедно.

– И Аробин знае? – Зелените ù очи бяха като късове лед.

– От самото начало. Това... това не променя нищо помежду ни, нали знаеш?

Нищо.

Лизандра надникна през рамо в стаята, където Едион лежеше в несвяст, и въздъхна тежко.

– Приликата ви наистина е смайваща. Богове, направо не е за вярване, че не са ви разкрили толкова време. – Тя огледа Едион отново. – Голям красавец е, но сигурно ще е като да целувам теб. – Продължаваше да я гледа сурово... но в очите ù играеше и шеговита искрица.

Елин направи гримаса.

– Предпочитам да не ми го беше споделяла. – Тя поклати глава. – Не знам защо изобщо се притеснявах, че ще започнеш да ми се кланяш.

В погледа на Лизандра затанцува съзаклятнически блясък.

– Че какво ще му е забавното на това?

20

Няколко дни след срещата с Водачката на Крилото Елида Локан изкачи последното стъпало до гнездото с все същите болки в глезена, кръста и раменете.

Поне успя да стигне до тук, без да се сблъска с очакваните ужасяващи картини по коридорите – макар че и самото изкачване едва не я уби.

През двата месеца, откакто Върнън я довлече в Морат, така и не свикна със стръмните, безкрайни стълбища на това проклето място. Дори ежедневните задачи караха съсипания ù глезен да пулсира от болка, каквато не бе изпитвала от години, а днес беше най-жестока. Тази вечер трябваше да отмъкне малко билки от кухнята и да направи отвара, в която да накисне крака си. Някои лечебни масла също щяха да ù се отразят добре, стига да намереше готвача в достатъчно великодушно настроение.

По принцип беше доста любезен в сравнение с повечето други жители на Морат. Допускаше я в кухнята и ù даваше билки – особено в случаите, когато Елида така благосклонно предлагаше да измие чиниите или да помогне с готвенето. И отговаряше на драго сърце, попиташе ли го кога пристига следващата пратка храни и други провизии, защото: Ох, нямаше търпение отново да похапне от плодовия му пай. Лесен за ласкаене, лесен за манипулиране. Това беше едно от многото оръжия в арсенала ù – умело поднасяше на хората точно онова, което искаха да видят и чуят.

Дар от Анийт, Покровителка на мъдростта, твърдеше Финула. Единственият дар, мислеше си често Елида, който някога бе получавала, с изключение на добрината и хитроумните съвети от старата си дойка.

Никога не ù беше споделяла, че редовно се молеше на Просветената богиня да подари нещо и на всички онези, които бяха превърнали годините ù в Перант в същински ад – смърт, и то не от милостивата. Не като мирните свършеци на Силба, нито бруталните, огнени кончини на Хелас. Не, смъртта в ръцете на Анийт – съпругата на Хелас – беше кървава и бавна.

Точно такава, каквато Елида очакваше да я споходи всеки миг в ноктите на някоя от вещиците, дебнещи наоколо, под меча на тъмноокия херцог или безпощадните му войници, или... причинена от зъбите на белокосата Водачка на Крилото, вкусила кръвта ù като гъсто вино. Това неизменно присъстваше в кошмарите ù от онзи момент. Когато изобщо успяваше да заспи, разбира се.

На изкачване към гнездото ù се наложи да почива два пъти, затова, като достигна върха на кулата, куцаше още по-силно от обикновено, свиквайки всичкия си кураж за срещата със зверовете и страшилищата, които ги яздеха.

Спешно съобщение пристигна за Водачката на Крилото, докато Елида чистеше стаята ù, а когато обясни на пратеника, че господарката ù я няма, мъжът въздъхна облекчено, тикна писмото в ръката ù и ù нареди да я намери. После хукна надолу по стълбището.

Бяха ù нужни точно две секунди да отчете всички подробности около пратеника – потеше се, имаше бледо лице и мътни очи и видимо се успокои, когато тя му отвори вратата. Мерзавец. Нея ако питаха, повечето мъже бяха мерзавци, макар и в различна степен. Повечето бяха чудовища. А Върнън беше най-голямото.

Елида огледа гнездото. Нямаше никого. Не видя дори слуга.

Сламата по пода беше прясна, а коритата – пълни с месо и зоб. Храната на бе докосната от уивърните, чиито гигантски, жилави тела клечаха по дървените греди отвъд сводовете, откъдето, подобно на тринадесет величайши лордове, оглеждаха района на Крепостта и армията в подножието ù. Елида докуцука до един от сводовете и надникна навън.

Всичко изглеждаше точно така, както Водачката на Крилото го беше отразила в картата, на която Елида бе успяла да хвърли няколко бегли погледа.