Кръстоносци в космоса

— Какво искаш? — запита той, когато приседнах на пода.

— Имаш ли душа? — пожелах да разбера аз.

— Имам ли… какво?

Аз му обясних какво е душата. Той все още не разбираше.

— Нима наистина смяташ, че твое миниатюрно Аз живее в главата ти? — ме попита.

— О, не! Душата е нематериална. Тя е, която дава живот — е, не точно това, защото и животните са живи. Ами тя е… твоето аз…

— Разбирам. Мозъкът.

— Не, не! Душата е онова нещо, което продължава да живее, след като тялото е мъртво, и тя отива на съд заради делата на човека, докато е бил жив.

— Аха… Вие вярвате значи, че личността оцелява след смъртта. Интересна теория. Ако личността е една метафизична матрица, а не материален субект, което изглежда доста рационално, тогава е теоретично възможно тази матрица да бъде „отпечатана“ върху нещо друго при същата система от взаимовръзки, но материално различно от предишното.

— Спри да бръщолевиш! — нетърпеливо го прекъснах аз. — Ти си по-лош от албигоец14. Кажи ми просто и ясно, имаш ли душа или не?

— Нашите учени изследваха хипотезата за матрица на личността, но доколкото знам, съществуващите данни не позволяват да се направи определено заключение.

— Отново започваш — въздъхнах аз. — Не можеш ли ясно да ми отговориш? Само ми кажи, имаш ли душа, или нямаш?

— Не зная.

— На теб изобщо не може да се разчита — укорих го аз и излязох.

С другите духовници обсъдихме надълго и нашироко въпроса, но като изключим твърдо установения факт, че условно кръщение може да бъде дадено на всички хуманоиди, които желаят да го получат, не бе намерено решение. Това беше проблем от компетентността на Рим, вероятно на църковен събор.

Докато ставаше всичко това, лейди Кетрин бе овладяла сълзите си и се разхождаше надменно напред-назад по един коридор, стремейки се по този начин да се освободи от вътрешното си объркване. В дългата зала, където се хранеха командирите, тя завари сър Оуен, който настройваше арфата си. Той скочи на крака и се поклони:

— Милейди! Това е една приятна… бих си позволил да кажа… поразяваща… изненада. Приседна на една пейка.

— Къде се намираме сега? — запита, внезапно издавайки безпокойството си. Предполагайки, че знае как стоят нещата, той отговори:

— Не знам. Слънцето непрекъснато се смаляваше, докато най-после се изгуби между звездите. — Бавна усмивка плъзна по мрачното му лице. — Все пак в тази зала има достатъчно слънце. Лейди Кетрин почувства как руменина залива скулите й. Сведе очи към обувките си. Против волята й нейните устни се издадоха напред — като за целувка.

— Тръгнали сме на най-самотното пътешествие, което хората някога са предприемали — каза сър Оуен. — Ако милейди позволи, ще се опитам да я откъсна за час от това с песен, посветена на нейните прелести.

Тя отказа колебливо, после се съгласи. Неговият глас започна да се извисява, докато накрая изпълни залата.

ГЛАВА ПЕТА

Малко може да се разкаже за това пътешествие към чужди светове. Скуката от него скоро стана по-голям проблем от опасностите. Рицарите си разменяха остри думи и Джон Хемуърд трябваше да вразумява сурово не един и двама кавгаджии, за да запази реда сред своите стрелци. Ратаите се справяха най-добре с положението: когато не бяха заети с грижи около добитъка или с ядене, те просто спяха.

Забелязах, че лейди Кетрин доста често разговаря със сър Оуен и че на нейния съпруг това вече не се нрави особено. Той обаче бе вечно зает с някакви планове или приготовления, така че по-младият рицар успяваше да я дари с часове на разтуха и дори на веселие.

Сър Роджър и аз прекарвахме доста време с Бранитар, който доста охотно ни разправяше за своя народ и неговата империя. Приемах твърденията му с вътрешна съпротива. Бе странно, че такава уродлива раса може да населява това, което според мен беше Третото небе15, но фактът бе неоспорим. По същия начин, когато Светото писание говори за четирите краища на света, то изобщо няма предвид нашата планета Терра, а една вселена с формата на куб. Извън този куб положително се намира обиталището на блажените, а забележката на Бранитар относно „разтопената сърцевина“ на Земята положително съответства на ада такъв, какъвто е представен във виденията на пророците.

Бранитар ни каза, че Уерсгорската империя обхваща около стотина светове, подобни на нашия. Те се движели по орбити, така както и многобройните самотни звезди. Смятало се за малко вероятно около едно слънце да обикаля повече от една обитаема планета.

Всеки от тези светове бил населен от по няколко милиона уерсгорци, които обаче обичали да се ширят на големи пространства. Като се изключи планетата-столица на империята, Уерсгориксан, те не понасяли градовете. Но планетите, разположени по нейните граници, като Тариксан, закъдето се бяхме насочили, имали крепости, служещи същевременно като бази за космическите кораби. Бранитар изтъкна огневата мощ и непревзимае-мостта на тези крепости.