Кръстоносци в космоса

Казаха ми, че един от нашите стрелци, който се беше научил да си служи с колейното оръдие, изстрелващо експлозивни заряди, напуснал бойната линия и се втурнал към лагера, за да го докара. Самият сър Роджър, въоръжен до зъби, го настигнал с коня си и го съборил на земята със своето копие.

— Стой и не мърдай там, където си! — извикал баронът, като го ръгнал леко. — Какво си намислил?

— Да стрелям, сър — изрекъл на пресекулки войникът. — Нека открием стрелба срещу тях, докато не са прехвърлили защитния вал, и…

— Ако не вярвах, че нашите добри тисови лъкове не могат да се справят с тези поотраснали охлюви, щях да те накарам да заредиш твоето оръдие — казал господарят. — Но така, както са нещата, хващай се отново за пиката.

Тази сцена подейства ободряващо на силно разколебаните копиеносци, които стояха, опрели дръжките на, своите оръжия о земята и очакваха това кошмарно нападение. Сър Роджър не виждаше причина да обяснява, че — с оглед на това, което се беше случило при Стуларакс — не смее да използва свръхмощни експлозиви на толкова малко разстояние, тъй като имаше риск и самите ние да бъдем унищожени. Естествено, той би трябвало да си дава ясно сметка, че уерсгорците разполагат с експлозиви с най-различна мощност. Но кой би могъл да мисли едновременно за всичко?!

В положението, в което се намирахме, водачите на онези движещи се крепости сигурно са били силно озадачени, че не ги обстрелваме, и са се чудели какво държим в резерв. Те разбраха това едва когато най-предната им бойна машина се сгромоляса в една от нашите покрити ями. Още два тежкоброна попаднаха в подобен капан, докато противникът разбере, че това не са някакви естествени препятствия по терена. Сигурно светците ни покровителстваха. В своето невежество ние бяхме изкопали широки и дълбоки ями, които сами по себе си не биха могли да задържат такива мощни машини. Но след изкопаването бяхме поставили грамадни дървени колове, действайки почти по навик, като че очаквахме да набием на тях коне с гигантски размери. Някои от тези колове попаднаха във веригите, опасващи колелата, и скоро тези колела бяха здраво блокирани от задръстилата ги дървена маса.

Друг тежкоброн избягна ямите. Приближи бруствера31 и даде няколко откоса, за да коригира мерника си, обшивайки буквално целия вал с малки кратери.

— Бог да помага на праведните! — изрева сър Брайън Фитпуилям. Неговият кон се понесе напред, последван от половин дузина кавалеристи, които се бяха намирали най-близко до него. Те галопираха в полукръг, малко извън обсега на оръдието. Тежкобронът се впусна да ги преследва, опитвайки се да вземе прицел с най-малокалибреното си оръдие. Сър Брайън успя да насочи машината в посоката, която искаше, наду бойния си рог и на галоп се върна зад прикритието в момента, когато тежкобронът се сгромоляса в една яма. Бойните костенурки се оттеглиха. Сред тази висока трева и при нашия хитър камуфлаж на тях им бе невъзможно да разберат къде са другите ями. И тъй като това бяха единствените машини от този вид на Тариксан, те не можеха да бъдат рискувани така лесно. Ние, англичаните, треперехме от ужас да не би те да продължат. Достатъчно беше само един тежкоброн да се промъкне, за да ни унищожи напълно.

Независимо че информацията на Харуга за нас, за нашата сила и за евентуалните ни подкрепления от космоса беше крайно оскъдна, според мен той трябваше да заповяда на тежкоброните да продължат напред. Изобщо тактиката на уерсгорците беше пагубна за тях във всяко отношение. Но не забравяйте, че те дълго време не бяха водили сериозни сражения по суша. Завладяването на изостанали планети за тях представляваше просто изтребване на аборигените, а сблъскванията им с народи, които можеха да им съперничат в космоса, бяха преди всичко въздушни.

И така Харуга, обезкуражен от нашите ями, но насърчен същевременно от това, че до момента не бяхме използвали снаряди с малка мощност, оттегли своите тежки бойни машини. Вместо тях той изпрати пехота и леки бойни коли. Очевидно неговият замисъл беше те да намерят път между нашите ями и да го очертаят, за да могат след това тежкоброните да тръгнат по него.

Синьокожите войници се приближиха тичешком, едва забележими сред високата трева и разделени на малки групи. Самият аз, поради това, че се намирах далеч.в тила, виждах само случайното проблясване на някой шлем и жалоните, които те забиваха тук-там, за да трасират безопасен проход за тежкоброните. Знаех обаче, че войниците на противника наброяват много хиляди. Сърцето ми биеше до пръсване, а устата ми жадуваше за чаша ел.