Кухата игла

Издълбана в самия камък на Иглата, стълбата обикаляше и я опасваше като спирала. Притиснати един към друг, те тичаха по стълбата, като прескачаха по няколко стъпала. От време на време Изидор виждаше през пукнатините рибарските лодки и торпильора, който маневрираше около скалата. Двамата слизаха все по-надолу и по-надолу. Изидор мълчеше, но Люпен непрекъснато бърбореше:

— Какво ли прави сега Ганимар? Дали слиза по другите стълби, за да ни прегради пътя в тунела? Не, той не е толкова глупав… Сигурно е оставил при изхода няколко души… Те са достатъчни…

Спря се.

— Слушай… Викат… Сигурно са отворили прозорците и викат на помощ флотата си… Хората по лодките се раздвижиха… подават сигнали… торпильорът тръгва напред… Чудесен торпильор!

В този момент отдолу долетяха гласове. Стигнаха до нивото на морето и влязоха в широка пещера, където в мрака се движеха два фенера. Показа се силуетът на една жена. Тя увисна на врата на Люпен.

— Бързо! Бързо! Много се изплаших… Какво правихте досега? Но вие не сте сам?

— Това е нашият приятел Ботрьоле — успокои я Люпен, — той се оказа така любезен… Но после ще ти разказвам… Сега нямаме време. Тук ли е Шароле?… А, добре… А лодката?

Шароле рапортува:

— Лодката е готова.

— Запали мотора! — заповяда Люпен.

След малко се чу шумът на мотора и Изидор, очите на когото постепенно свикнаха с тъмнината, можа най-сетне да различи подводницата пред тях.

— Да, това е подводница — допълни наблюденията му Люпен. — Учудваш ли се, приятелю? Аз имам малко пристанище в скалата.

— Затворено пристанище. Никой не може да влезе, нито да излезе…

— Никой освен мен. И това ще ти покажа още сега. Отведе до подводницата Раймонд, а после се върна за Изидор.

Но младежът се колебаеше.

— Страхуваш ли се?

— От какво?

— Че торпильорът може да ни потопи!

— Не.

— Тогава ти се колебаеш, защото чувството за дълг те задължава да останеш на страната на Ганимар, на страната на обществото и морала, вместо да преминеш на страната на Арсен, на срама, позора и безчестието?

— Точно така.

— За съжаление, моето момче, ти не можеш да избираш. Необходимо е всички да помислят, че сме загинали… за да имам спокойствието, необходимо на бъдещия честен човек. По-късно ще ти върна свободата и тогава може да приказват каквото искаш. Тогава няма да се страхувам от нищо.

Арсен силно стисна ръката му и Изидор разбра, че всяка съпротива е излишна. Но той и нямате такова намерение, защото въпреки всичко този човек му вдъхваше симпатия.

Това чувство се оказа така силно, че той се опита даже да му помогне:

— Заплашва ви друга, по-сериозна опасност: Шерлок Холмс е по следите ви!…

— Елате!

Подчини се и остави да го отведат до лодката, формата на която му се стори много чудновата, а външният вид — необикновен. Слязоха по стръмна стълба, закрепена за един капак, който веднага се затвори над тях. Долу ги чакаше Раймонд. След това тримата се спускаха все по-надолу и по-надолу.

— Бъди спокоен — успокои го Арсен. — Трябва само да минем малкото разстояние до долната пещера, полуотворена към морето, в която може да се влезе по време на отлив. Всички местни рибари познават тази пещера.

— Но как не знаят, че горе има още една пещера?

— Сводът на малката пещера е закрит с подвижен таван, който има цвета на скалата и който морето повдига нагоре при прилив, а при отлив пак спуска, като затваря херметически малката пещера… Но при прилив мога да мина… Нали е остроумно и много просто? Разбира се, нито Цезар, нито Людовик XVI не са можели да използват прохода, защото не са имали подводници. Използвали са стълбата, която се е спускала чак до долу. Аз махнах последните й стъпала и изобретих подвижния таван… Раймонд, изгасете лампата. Нямаме вече нужда от нея.

Наистина, като излязоха от пещерата, през двата илюминатора проникна бледа светлина. Подводницата се понесе пад подводните скали. По едно време по заповед на Люпен тя излезе над водата. Пред очите на тримата пътници минаха всички нормандски плажове.

Люпен продължаваше да се шегува, а Изидор неуморно го гледаше и слушаше, възхитен от остроумието и безгрижието му. Младежът наблюдаваше и Раймонд. Младата жена стоеше мълчалива, притисната до любимия си. Държеше ръцете му в своите и често го поглеждате. В очите й прозвучаваше тъжен отговор на шегите. Изглежда безгрижното му отношение към живота й причиняваше болка.

— Стига! — най-после прошепна тя. — Ти предизвикваш съдбата със смеха си… Още много нещастия може да ни постигнат…

Преди Диеп пак се спуснаха под водата, за да не бъдат забелязани от рибарските лодки. Двайсет минути по-късно завиха към брега и подводницата влезе в малко пристанище, заобиколено от всички страни със скали.

— Пристанище Люпен! — съобщи Арсен Люпен.

Това място, разположено на пет левги от Диеп и на три левги от Трепор, се оказа съвсем пусто. Ситен пясък покриваше брега.

— Слизай, Ботрьоле… Раймонд, подайте ми ръката си… А ти, Шароле, се върни в Иглата и виж какво става. Довечера ще ми разкажеш. Много ме интересува.