Кухата игла

— Разбираш ли, Ботрьоле, защо напуснах бойното поле преди няколко седмици, когато можех да те унищожа? Разбираш ли защо успя да дойдеш тука? Разбираш ли, че аз освободих всичките си хора, като им дадох полагащата им се част? Ти точно тях срещна през нощта на брега. Сега всичко разбираш, нали? Кухата игла — това е приключението. Докато тя е в ръцете ми, аз съм авантюрист. Изгубя ли я, скъсвам с миналото си и почвам нов живот на спокойствие и щастие. Вече няма да се червя от погледа на Раймонд. Нов живот… — обърна се ядосано към вратата и извика: — По-тихо, Ганимар, още не съм свършил речта си!

Ударите се сипеха един след друг. Изглежда разбиваха вратата с греда. Изидор гледаше Люпен и изгаряше от любопитство: не можеше да разбере постъпките му. Люпен предаваше Иглата и себе си. Какво смяташе да направи? Можеше ли да се изплъзне от Ганимар? Къде се намираше Раймонд?

През това време Люпен мечтателно продължи:

— Честен… Арсен Люпен честен… няма вече да краде… ще живее като другите… А защо не? Нямам никаква причина да мисля, че няма да мога… Но остави ме на мира, Ганимар! Ти не знаеш, безподобни идиоте, че сега ще произнеса исторически думи и че Ботрьоле ще ги предаде на потомците ни! — той се засмя. — Само губя време. Ганимар никога няма да разбере важността на историческите ми думи.

Взе парче червен тебешир, приближи се до една скамейка, стъпи на нея и написа на стената с големи букви:

„Арсен Люпен завещава на Франция всички съкровища на Кухата игла при единственото условие те да бъдат изложени в специални зали на Лувъра, които да се наричат «Зали на Арсен Люпен».“

— Сега съвестта ми е спокойна — прошепна той. — Аз и Франция сме квит.

Полицаите удряха вратата с всичка сила. Една от дъските се счупи. През образувалия се отвор се показа ръка и се помъчи да стигне ключалката.

— Дявол да го вземе, Ганимар е решил поне веднъж да доведе работата докрай! — Скочи към вратата и извади ключа. — Удряй, драги, тази врата е здрава… Аз имам още време… Сбогом, Ботрьоле… И ти благодаря!… Защото ти не помагаш на нападението. Ти си много деликатен!

Приближи се до един голям триптих на Ван дер Вайден, който изобразяваше поклонението на влъхвите. Отдръпна дясната част на картината, откри малка врата и улови дръжката.

— Щастлив лов, Ганимар!

Разнесе се гърмеж.

— Ах, нехранимайко, право в сърцето! Отиде един от влъхвите! Право в сърцето!

— Предай се, Люпен! — изрева Ганимар, като пъхна дулото на револвера през пролуката на вратата; през нея се виждаха и святкащите му очи. — Предай се, Люпен!

— Нима гвардията се предава?

— Ако мръднеш, ще те застрелям!

— Не можеш! — отскочи встрани Люпен.

Наистина през отвърстието на вратата Ганимар не можеше да стреля към него… Но единственият изход, на който разчиташе — малката врата зад триптиха, се намираше право пред Ганимар. Ако се опиташе да избяга, щеше да се изложи на куршумите на полицая.

— Дявол да го вземе — засмя се той. — Драги Люпен, не трябваше толкова много да бъбриш.

Още една дъска отстъпи под ударите на полицаите и Ганимар можеше да действа по-свободно. Не повече от три метра отделяха противниците. Но витрина от позлатено Дърво защитаваше Люпен.

— Помогни ми, Ботрьоле — скърцаше със зъби от яд старият полицай. — Стреляй, вместо да го зяпаш!

Наистина Изидор стоеше неподвижен. Искаше да се намеси и да улови плячката, но необяснимо чувство му пречеше.

Гласът на Ганимар го извади от вцепенението. Ръката му стисна револвера.

— Ако се намеся — каза той, — с Люпен е свършено… а това е мой дълг.

Очите им се срещнаха. Люпен втренчено и спокойно го гледате. Гледаше го дори с известно любопитство, като че нищо не го засягаше освен моралната задача, която младежът трябваше да разреши. Дали Изидор ще пощади победения си неприятел?… Вратата кънтеше от ударите.

— Стреляй, Ботрьоле, той е в ръцете ни! — изрева Ганимар.

Изидор вдигна револвера. Всичко, което последва, стана така неочаквано и бързо, че той едва после си даде сметка за него. Видя как Люпен затича покрай стената, как мина край вратата и край дулото на револвера, почувства как го хвърлиха на земята и веднага със страшна сила го вдигнаха във въздуха.

Люпен го държеше пред себе си като жив щит, зад който се криеше.

— Хиляда на сто съм сигурен, че ще избягам, Ганимар! Както виждаш, Люпен винаги намира изход…

Бързо отстъпи към триптиха. Като притисна Изидор към гърдите си с една ръка, с другата отвори и затвори подир себе си малката врата. Успя да се спаси… Пред тях се показа стръмна стълба.

— Да вървим! — бутна той Изидор пред себе си. — Войската е разбита на сушата… сега е ред на френската флота. След Ватерло, Трафалгар… Очакват те още много удоволствия, моето момче!… Колко е смешно! Чак сега почват да чукат по вратата… Много късно, деца мои… Ботрьоле, по-бързо!