Кухата игла

Изидор с любопитство се питаше как ще се измъкнат от затворения залив, когато забеляза в подножието на стръмната скала стъпалата на желязна стълба…

— Изидор, ако познавате добре географията на Франция, щеше да знаеш, че се намираме в началото на Парфонвалския провлак в Бивилската община. Преди стотина години, през нощта на 23 август 1803 година, Жорж Кадудал с шест съучастници слязъл на френския бряг, за да отвлече първия консул Бонапарт, и се изкачил по пътя, който след малко ще ти покажа. Оттогава няколко срутвания на скали са разрушили този път. Но Луи Валмер, известен повече под името Арсен Люпен, възстанови този път със свои средства и купи чифлика Ньовийет, където заговорниците са прекарали първата нощ и където Люпен, уморен от светската суета, ще живее заедно с майка си и жена си като почтен човек. Джентълменът крадец е мъртъв. Да живее джентълменът чифликчия!

Като се изкачиха по стълбата, навлязоха в тясна вдлъбнатина, изровена от дъждовете. На дъното й намериха стълба с перила. Арсен Люпен обясни, че перилата са поставени вместо съществувалото по-рано дълго въже, от което са се ползвали местните жители, за да слизат на брега.

След половин час уморително изкачване излязоха на равно близо до една от изровените в земята колиби, в които живеят крайбрежните гранични пазачи. Две минути по-късно на завоя на пътеката се показа граничен пазач.

Застана мирно и поздрави.

— Има ли нещо ново, Гомел?

— Не, шефе.

— Да си виждал подозрителни лица?

— Не, шефе… но…

— Какво?

— Жена ми… която е шивачка в Ньовийет…

— Да, зная… Сезарин… Какво има?

— Тя видяла един моряк, който тази сутрин скитал из селото.

— Как е изглеждал този моряк?

— Не съвсем обикновено… Приличал на англичанин.

— А! — загрижено изръмжа Арсен. — Ти каза ли на Сезарин да си отваря очите?

— Да, шефе.

— Добре. Гледай да не изпуснеш Шароле, който ще се върне след два-три часа. Ако има нещо, аз съм в чифлика.

Продължи нататък и каза на Изидор:

— Това ме безпокои… Дали морякът не е Холмс? Ако е той, от него можем всичко да очакваме… още повече както е изкаран от търпение!

За миг се поколеба.

— Питам се, дали да не се върнем… имам лошо предчувствие…

Пред тях, додето стигаше поглед, се простираше вълниста равнина. Вляво красиви алеи водеха към чифлика Ньовийет, постройките на който се виждаха отдалече… Убежището, което си бе приготвил, пристанището за почивка и спокоен живот, обещано на Раймонд. Нима заради някакво предчувствие трябваше да се откаже от щастието в последната минута, когато пече бе постигнал целта си?

Той сграбчи ръката на Изидор и му показа Раймонд, която вървеше пред тях.

— Виж! Когато върви, тялото й леко се полюлява и не мога да я гледам без вълнение… Всичко в нея: движенията, спокойствието, нейният глас, мълчанието — всичко еднакво събужда в мен възторг и любовен трепет. Дори това, че стъпвам по нейните следи, ми носи истинска наслада. О, Ботрьоле, ще забрави ли тя някога, че съм бил Арсен Люпен? Ще забрави ли миналото ми, което толкова мрази?

Овладя се и заяви бодро:

— Ще забрави! Тя ще забрави, защото заради нея се отказах от всичко! Пожертвах Кухата игла, моите съкровища, моето могъщество, моята гордост… пожертвах всичко… Искам да бъда… любещ човек… честен човек, защото тя може да обича само честен човек. След всичко, което преживях, нима ще ми бъде трудно да бъда честен човек? Това по-малко позорно ли е от всичко останало…

Шегата неволно се изтръгна от него. Той продължи да говори спокойно, твърдо и в гласа му вече не се долавяше ирония. Мърмореше със сдържана сила:

— Знаеш ли, Изидор, че от всички радости, които вкусих в пълния ми с приключения живот, нито една не може да се сравни с нейния поглед, когато е доволна от мен… Тогава се чувствам съвсем слаб и изпитвам желание да плача…

Плачеше ли той? Изидор се обърна към него и видя, че в очите му се появиха сълзи. Сълзи в очите на Люпен! Сълзи от любов!

Приближиха до старата врата на чифлика. Арсен се спря.

— Защо ме е страх?… Това е самовнушение… Нима приключението с Кухата игла не свърши? Нима съдбата няма да приеме развръзката, която избрах?

Много обезпокоена, Раймонд се обърна.

— Сезарин тича насам!

Наистина жената на пограничния пазач тичаше от чифлика към тях. Люпен се спусна към нея:

— Какво има? Какво се е случило? Говори де!

Объркана, едва дишайки, Сезарин прошепна:

— Един човек… видях в салона един човек.

— Англичанинът от сутринта ли?

— Да… но другояче облечен…

— Той видя ли те?

— Не. Видя майка ви. Госпожа Валмер го срещна, когато той вече си отиваше.

— Добре, и какво стана?

— Каза й, че търси Луи Валмер, че бил ваш приятел.

— А после?

— Госпожата каза, че синът й тръгнал да пътешества… дълго време нямало да се върне… може би няколко години…

— И той отиде ли си?

— Не. Почна да прави знаци от прозореца, който гледа към равнината… като че ли викаше някого.

Люпен се поколеба. Силен вик процепи въздуха.

— Това е майка ти — извика Раймонд. — Това е нейният глас!

Той се спусна към нея, повлече я с дива страст.

— Ела… да бягаме…

Но веднага се спря.