Лицето

Според Татко призрак никой от киното не би посмял да каже истината за когото и да било другиго от индустрията, защото всеки от тях знаеше, че всеки от останалите е способен да поведе кървава вендета с такава ярост, че би изкарал ангелите и на най-закоравелия мафиот.

Барбара Стрейзънд всъщност не притежаваше двуглава котка. Това беше просто метафора, както се изразяваше бащата на Фрик, за някакъв елемент от фабулата или образ, който тя бе искала да добави към филма си, след като Татко призрак бе подписал договор да участва на базата на сценарий без двуглавата котка.

Той смяташе двуглавата котка за абсолютно шантава идея, а госпожа Стрейзънд вярваше, че тя ще спечели на филма Оскари с камари. Двамата бяха разбрали, че няма да постигнат съгласие, бяха си разменили целувки, прегръдки и комплименти и всеки бе тръгнал по пътя си без проливане на кръв.

Тази сутрин в коридора пред кухнята, когато Фрик за малко не изплю камъчето пред господин Труман за човека от огледалото, Молох и т.н., той бе се изложил прекалено открито на опасността да го сметнат за луд като двуглавата котка на Барбара Стрейзънд. Тази грешка нямаше да се повтори.

Майка му веднъж я бяха прибрали в лудницата.

Хората щяха да си помислят, че крушата не пада по-далеч от дървото.

Бяха я пуснали след десет дни.

Ако Фрик заговореше за човек от огледалото, нямаше да го пуснат никога. Нито след десет дни, нито след десет години.

И още по-лошо, ако го приберяха в лудницата, Молох щеше да знае точно къде да го намери. В тапицираната стая за психиатрично болни няма къде да се скриеш.

Фрик имаше вид, сякаш търси великденски яйца с кошницата за пикник, докато се прокрадваше през задното стълбище, коридора, стаята за пиене на чай, стаята за медитация и събираше фенерчета за осветление по време на земетресение, като през цялото време си повтаряше „Сандвичи, сандвичи“, защото се тревожеше, че когато най-сетне срещне някоя прислужница или общ работник, езикът му ще се върже и ще забрави какво се е приготвил да излъже.

По природа не му се удаваше да лъже. Но когато времето и мястото изискват да умееш да лъжеш просто за да минаваш за нормален, когато времето и мястото изискват да умееш да лъжеш, за да оцелееш, липсата на това умение можеше да ти струва живота.

„Сандвичи, сандвичи.“

Ама че глупак, хич не го биваше да лъже!

А и беше сам. Макар че имаше някакъв ангел хранител, той си беше сам.

Всеки път, когато минеше покрай прозорец, той си припомняше, че бурният ден бързо си отива и че Молох най-вероятно ще дойде през нощта.

Дребен и слаб за възрастта си, неумел лъжец, сам, тик-так-тик-так: нищо не беше на негова страна.

— Фандвичи — изфъфли той на себе си. — Фандвичи с желе и пъстъчено масло.

Спукана му беше работата.

Глава 60

Палми разтърсваха перестите си клони, подобно на дърветата, блъскани от урагана във филма Кий Ларго. Автобуси, коли, камиони и джипове задръстваха улиците, чистачките им не успяваха да насмогнат на поройния дъжд, страничните им прозорци се замъгляваха, клаксоните свиреха, спирачките скърцаха при опитите да се вклинят в движението, ту стояха неподвижно, ту се втурваха напред, за да спират след няколко метра. Шофьорите излъчваха силно раздразнение, напомнящо на началната сцена във филма Пропадане, но без лятната жега в него, без Майкъл Дъглас, макар че Итън подозираше, че и Майкъл Дъглас може да е забъркан в тази каша и да се предава постепенно на лудостта подобно на героя си. Под навеса пред една книжарница стояха група боядисани пънкари с щръкнали прически и с обици на веждите, носовете и езиците, облечени в черно, един от тях с цилиндър на главата, което му напомни за другарчетата на гангстерите в Портокал с часовников механизъм. А ето че се появиха и група тийнейджърки, всичките красавици, наслаждаващи се на сезонната си свобода, ходещи без чадъри, с прилепнали към черепа коси, всичките заливащи се в смях, всичките сякаш обзети от предсмъртна възбуда, всичките опитващи се да приличат на Холи Голайтли в нова версия на Закуска в Тифани, този път снимана на пет хиляди километра от първоначалното си местоположение, западния бряг. Мракът на бурята изтъня до здрач по обяд, сякаш някой кинорежисьор симулираше нощни сцени. Осветлението на магазините, неоновите реклами, флуоресцентните лампи, ярките гирлянди от цветни фенери в леко азиатски стил, които украсяваха улиците в духа на толерантна нерелигиозна празничност, фаровете и задните светлини проблясваха по витрините на магазините, по стените на стъклените сгради, които се издигаха в налудничаво предизвикателство към бъдещите земетресения, по мокрия паваж и сякаш покриваха с пайети лъскавия като живак пушек от ауспусите на превозните средства и напомняха на Итън обстановката във филма Блейд Рънър.