Лицето

Главната къща и останалите постройки бяха обезопасени срещу земетръсна дейност и структурно укрепени така, че да издържат без или с минимални повреди дори двеминутни трусове, достигащи осем по скалата на Рихтер.

Обикновено осем се смяташе за степен, при която е време да си целунеш задника за сбогом. Такива силни земетресения се случват само на кино.

Ако грамадански трус прекъснеше електричеството на града, Палацо Роспо можеше да разчита на бензинови генератори, скрити в подземен бункер с половинметрови железобетонни стени и таван. Дори целият район да бе засегнат от бедствие, имението щеше да остане напълно осветено, компютрите щяха да продължават да работят, асансьорите да се движат, хладилниците да охлаждат.

В розовата градина издяланите от гранит херувимчета във фонтана щяха да продължат да пишкат безкрайно.

Тази резервна система нямаше да бъде чак толкова полезна, ако непознати до този момент вулкани изригнеха под Лос Анджелис и от тях потечаха реки от лава, превръщащи стотици квадратни километри в пушеща пустиня, или ако някой астероид се стовареше върху Бел Еър. Дори и звезда със славата и богатството на Татко призрак не можеше да се предпази срещу катаклизми от планетарен мащаб.

Ако швейцарските генератори в бункера престанеха да работят, тогава серия от акумулаторни батерии, сякаш дошли от замъка на Франкенщайн, с двайсетгодишен живот, всяка огромна като бъчва, щяха моментално да се задействат. Те можеха да поддържат ограничено осветление за спешни случаи, всичките компютри, системата за охрана и други жизненоважни уреди в продължение на цели деветдесет и шест часа.

Ако електричеството в града спреше, ако генераторите бъдеха разрушени, ако гигантските акумулатори с двайсетгодишен живот се окажеха безполезни, навсякъде из къщата бяха поставени множество фенерчета за осветление по време на земетресение. Лично Фрик смяташе, че такава поредица от бедствия може да се случи само при нашествие на извънземни с електромагнитно импулсно въоръжение.

Във всеки случай според госпожа Макбий в имението имаше 214 фенерчета за осветление при земетресение, което означаваше, че човек може спокойно да заложи живота си, че те не са 213 или 215.

Тези малки, но доста силни фенерчета на батерии бяха постоянно включени в контактите и се зареждаха непрекъснато. Ако електричеството угаснеше, фенерчетата се включваха моментално, хвърляйки достатъчно светлина, за да могат хората спокойно да напуснат къщата в най-тъмните часове на най-дълбоката нощ. Освен това те можеха да се извадят от контактите и да се използват като обикновени фенерчета.

Капачките на контактите, в които бяха включени, както и пластмасовите кутии на фенерчетата се свързваха цветово с перваза, върху който се намираха — бежови фенерчета върху варовиков перваз, тъмнокафяви върху махагон, черни върху черен мрамор… При нормални обстоятелства те не трябваше да се набиват в очи. А когато човек живееше постоянно сред тях, той скоро преставаше да ги забелязва.

Никой друг, освен госпожа Макбий, нямаше да обърне внимание на това, че дузина от 214-те фенерчета са изчезнали. А госпожа Макбий нямаше да се върне от Санта Барбара до четвъртък сутринта.

Въпреки това Фрик отмъкваше фенерчета само от далечни, рядко обитавани стаи, където беше по-малко вероятно изчезването им да предизвика разследване. Те му бяха необходими за неговото специално тайно скривалище.

Той събираше фенерчетата в кошница за пикник, защото тя имаше капак на панти. Това му позволяваше да държи капака затворен и да пази съдържанието на кошницата скрито от очите на неочаквано срещнат служител в имението.

Ако някой го попиташе какво носи в кошницата, той щеше да излъже, че носи сандвичи. Щеше да им каже, че се готви да лагерува в палатка от одеяло в залата за билярд, правейки се, че е индианец от племето блекфут, живеещ в миналото, някъде около 1880 година.

Разбира се, идеята да се правиш на индианец в залата за билярд бе много тъпа. Ала повечето възрастни вярваха, че десетгодишните хлапаци се заплесват по такива глупави неща, така че щяха да му повярват и навярно да го съжалят.

Да те съжаляват е по-добре, отколкото да те смятат за луд като двуглавата котка на Барбара Стрейзънд.

Това бе един от любимите изрази на Татко призрак. Когато татко решеше, че на някого му хлопа дъската, той казваше:

— Луд е като двуглавата котка на Барбара Стрейзънд.

Преди години Татко призрак беше подписал договор да участва във филм, режисиран от Барбара Стрейзънд. Но нещо се бе объркало. В крайна сметка той се бе оттеглил от филма.

Никога обаче не бе споменавал госпожа Стрейзънд с лошо. Но това не означаваше, че те са също толкова приятелски настроени и жадни за съвместни приключения както животинките във Вятърът във върбите.

В средите на развлекателната индустрия всички се преструваха, че са приятели, дори когато се ненавиждаха. Те се целуваха, прегръщаха, потупваха се по гърбовете и се обсипваха с комплименти толкова убедително, че дори Шерлок Холмс не би могъл да отгатне кой от тях кого иска да убие.