Лицето

На път през източното крило към северния коридор в посока към главното стълбище Итън три пъти спря, за да се огледа и ослуша, подтикнат от лазещи тръпки по тила и чувството, че не всичко е толкова наред, колкото изглеждаше.

Тишина. Безмълвие.

Той затаи дъх, но чу само ударите на сърцето си.

Игнорирайки този вътрешен ритъм, той не долавяше нищо реално, само движение и шум, породени от въображението му — прокрадващо се движение в старинното огледало над един бюфет наблизо; едва доловим глас като онзи по телефона предишната вечер, само че още по-тих, който го зовеше не от стая на третия етаж, а от острия завой по пътя към вечността.

В огледалото не се показа друго отражение, освен собственото му, нямаше неясни форми, нито приятел от детинство.

Когато отново си пое дъх, далечният глас, който съществуваше само във въображението му, престана да се чува и там.

Той слезе по главното стълбище на втория етаж и намери Фрик в библиотеката.

Момчето четеше книга, седнало в кресло, което беше преместено от обичайното му място — гърбът му се опираше плътно до елхата.

Когато Итън отвори вратата и влезе, Фрик се сепна, но се опита да се престори, че просто се намества в креслото. Див ужас го бе накарал да се ококори и да стисне силно зъби за момент, докато осъзнае, че това е Итън, а не някой друг.

— Здравей, Фрик. Какво става? Аз ти позвъних по вътрешната телефонна система тук преди малко.

— Не съм чул, ъъъъъъ, нищо не е звъняло — отвърна момчето, лъжейки толкова бездарно, че ако го бяха подложили на тест с детектор на лъжата, машината навярно би експлодирала.

— Защо си преместил креслото?

— Креслото ли? Ъъъ, не съм го местил, така го намерих, беше си тук.

Итън седна на ръба на друго кресло.

— Да нямаш някакви проблеми, Фрик?

— Какви проблеми? — попита Фрик, сякаш не знаеше значението на думата.

— Има ли нещо, което искаш да споделиш? Нещо тревожно? Изглеждаш не на себе си, Фрик.

Момчето отмести поглед от Итън към книгата. После затвори я и я сложи на скута си.

Като полицай Итън отдавна се беше научил да бъде търпелив.

Фрик отново го погледна в очите и се наведе напред на стола. Изглежда, се канеше да прошепне нещо съзаклятнически, но се поколеба и се изправи. Беше се приготвил да разкрие нещо, но се бе отказал. И само сви рамене:

— Не знам. Може би съм притеснен, защото баща ми си идва в четвъртък.

— Но това е хубаво, нали?

— Разбира се. Само че е и много притеснително.

— Защо?

— Ами ще доведе и приятели. Както винаги.

— Не ти ли харесват приятелите му?

— Нямам нищо против тях. Те всички играят голф и са луди по спорта. Татко обича да си говори с тях за голф, футбол и за други такива неща. Това му помага да се отпусне. Компанията на приятелите му е нещо като клуб за него.

Клуб, към който ти не принадлежиш и никога няма да принадлежиш

— помисли си Итън и с учудване установи, че гърлото му се свива в съчувствие.

Искаше му се да прегърне момчето, да го заведе на кино, ама на истинско кино навън, а не долу, в миниатюрното копие на киносалона палат „Пантейджес“ в Холивуд, а в някой обикновен кинокомплекс с много зали в него, гъмжащ от деца и родителите им, който ухае на пуканки и на олио, подправено така, че да напомня на аромата на масло, където трябва да провериш дали на стола ти няма залепнали дъвки и бонбони, преди да седнеш, и където при нещо смешно на екрана можеш да чуеш не само собствения си смях, ами и този на публиката.

— Освен това ще доведе и някое момиче — продължи Фрик. — Винаги го прави. Той скъса с последната си приятелка, преди да тръгне за Флорида. Не знам коя ще бъде новата. Може би ще е симпатична. Понякога те са симпатични. Но при всички положения ще е нова и аз ще трябва да свикна с нея, което не е лесно.

Бяха навлезли в опасна територия за разговор между член на семейството и служител. Итън не можеше да прояви съчувствие, като каже нещо, което да разкрие истинското му мнение за Чанинг Манхайм като баща, или да намекне, че приоритетите на кинозвездата са сбъркани.

— Фрик, която и да е новата приятелка на баща ти, няма да е трудно да свикнеш с нея, защото тя ще те хареса. Всички те харесват, Фрик — добави той, съзнавайки, че за това мило и скромно момче тези думи ще са абсолютна новост и най-вероятно то няма да им повярва.

Фрик зяпна от удивление, сякаш Итън бе заявил, че е маймуна, която се прави на човек. Бузите му почервеняха и той сведе сконфузено поглед към книгата на скута си.

Нещо се задвижи и накара Итън да премести погледа си от момчето към елхата зад него. Украшенията се движеха — ангелите се въртяха, клатеха глави, танцуваха.

Въздухът в библиотеката беше неподвижен като книгите на рафтовете. Ако бе друснало слабо земетресение и беше разклатило украшенията, то бе толкова незначително, че Итън не бе го усетил.

Движението на ангелите намаля, сякаш бе причинено от мимолетния въздушен полъх на преминаващо присъствие.