Лицето

Итън бе обзет от странно очакване, от чувството, че някаква врата за прозрение ще се отвори в сърцето му. Той усети, че е затаил дъх и че тънките косъмчета по опакото на дланите му са се изправили, сякаш привлечени от наелектризирана пръчка.

— Господин Сатър — рече Фрик.

Ангелите замряха и обещаващият прозрение момент премина без проявата на… нищо.

— Моля? — попита с недоумение Итън.

— Господин Сатър не ме харесва — отвърна Фрик в опровержение на идеята, че хората могат да имат по-добро мнение за него, отколкото предполагаше.

— Господин Сатър май никого не харесва — усмихна се Итън. — Но пък готви чудесно, нали?

— Ханибал Лектър8 също го бива.

Макар че да си правиш майтап за сметка на колега от старшия персонал не бе редно, Итън се разсмя:

— Може да си на друго мнение, но аз съм сигурен, че ако господин Сатър каже, че е сложил телешко в чинията ти, то ще бъде телешко и нищо повече. — Той се надигна от ръба на креслото. — Та да ти кажа сега — тръгнах да те търся по две причини. Първо исках да те предупредя да не отваряш външните врати от сега до сутринта. Веднага след като си тръгне последният човек от персонала, ще включа алармената система, охраняваща къщата отвън.

Фрик отново се изправи на креслото. Ако беше куче, би наострил уши — толкова ясно му беше какво може да се крие зад тази промяна в графика.

Когато бащата на Фрик беше вкъщи, той решаваше кога да се включи тази система. В отсъствието на Манхайм Итън обикновено я активираше, когато си лягаше — между десет часа вечерта и полунощ.

— Защо толкова рано? — попита Фрик.

— Искам да я понаблюдавам на компютъра как работи. Мисля, че има проблем с промяната на напрежението при контакта с някои от вратите и прозорците. Не е толкова сериозен, че да причинява фалшива тревога, но трябва да се оправи.

Макар че Итън беше по-убедителен лъжец от Фрик, недоверието, което се изписа по лицето на момчето, най-вероятно бе същото, с каквото то се отнасяше към телешкото на господин Сатър.

— Другата причина, поради която тръгнах да те търся — побърза да добави Итън, — бе да разбера дали не искаш да вечеряме заедно, след като сме останали само ние двамата ергени да се мотаем из къщата тази вечер.

Ръководството Стандарти и практики

не забраняваше на представители на старшия персонал да вечерят с момчето в отсъствието на родителите му. През по-голямата част от времето Фрик действително вечеряше сам, защото предпочиташе да се храни насаме или по-вероятно защото смяташе, че ще се натрапва, ако помоли да се присъедини към другите. От време на време госпожа Макбий уговаряше момчето да вечеря с нея и господин Макбий, но това щеше да бъде първият случай за Итън и Фрик.

— Наистина ли? — попита Фрик. — Няма ли да си зает с наблюдението на напрежението?

Итън усети лекото ухапване във въпроса и го досмеша, но се престори, че е убеден, че Фрик се е хванал на въдицата за причината му да включи алармената система толкова рано.

— Не, господин Сатър е приготвил всичко. Аз само трябва да го претопля във фурната според неговите инструкции. Кога искаш да вечеряме?

— По-добре по-рано — отвърна Фрик. — В шест и половина?

— В шест и половина. Къде да сложа масата?

Фрик сви рамене.

— Където искаш.

— Ако аз избирам, тогава трябва да се ограничим с дневната за персонала — поясни Итън. — Останалите трапезарии са запазени само за семейството.

— Тогава аз ще избера. — Момчето подъвка долната си устна и рече. — Ще ти кажа по-късно.

— Добре. Аз ще постоя в моя апартамент и после ще отида в кухнята.

— Ще си отворим вино тази вечер, нали? — попита Фрик. — Някое хубаво мерло.

— Ами! Да не искаш още да си стегна куфарите, да повикам такси, да си напиша заповед за уволнение от името на баща ти и да съм готов да се изпаря веднага щом заспиш мъртвопиян?

— Не е нужно той да разбере — рече Фрик. — А и да разбере, ще реши, че това е типично за дете от Холивуд и че е по-добре то да пие алкохол, отколкото да смърка кокаин. Ще ме накара да говоря с доктор Руди, за да провери дали проблемът не води началото си от дните, когато съм бил императорски син в Древния Рим и е възможно да съм бил травматизиран, като съм гледал как тъпи лъвове ядат тъпи хора в тъпия Колизей.

Тази цветиста реч би се видяла на Итън по-смешна, ако не беше убеден, че Лицето навярно би реагирал точно така на пиянството на сина си.

— Баща ти може и да не разбере. Но не забравяй Онази, която не може да бъде измамена.

— Макбий — прошепна Фрик.

— Макбий — кимна Итън.

— Ще пия пепси-кола — примири се Фрик.

— С лед или без лед?

— Без лед.

— Браво. Много добре.

Глава 70

Макар че бе уплашена, разочарована и на ръба на отчаянието, Рейчъл Далтън си оставаше прекрасна жена с лъскава кестенява коса и дълбоки загадъчни сини очи.

В сравнение с това, което Хазарт знаеше от опит, тя също така бе необикновено гостоприемна. След като бе приела молбата му по телефона да се срещнат за разговор, тя бе приготвила кафе, преди той да пристигне. Сервира му го в хола с чиния миниатюрни кексчета и масленки.