Лицето

Като се убеди, че на този етаж няма неприятни изненади, Хазарт се качи на горния. Беше сигурен, че с действията си дотук би привлякъл внимание, ако имаше някой вкъщи, затова продължи, без да се прикрива, и светна лампата в коридора на втория етаж.

Главната спалня беше близо до стълбището. Тя също се оказа почти стерилна и стряскащо подредена.

Ако Лапута бе убил майка си и Мина Рейнърд и ако си бе запазил нещо за спомен не от жените, а от насилието, той най-вероятно би избрал някое от бижутата им, като например гривна, медальонче или пръстен. Навярно най-доброто, на което човек би могъл да се надява, бе окървавени дрехи или кичури от коса.

Често някой с обществено положение, с престижна работа и материално обезпечен, в случай че бъде тласнат да извърши едно-две убийства, не би запазил нищо за спомен. Водени не от яростта на безумието, а от желанието за финансова облага или ревност, този тип убийци не изпитваха необходимост да преживяват отново и отново престъпленията си в ярки подробности с помощта на сувенири.

Хазарт имаше чувството, че Лапута ще се окаже изключение от това правило. Необичайната жестокост, с която Джъстин Лапута и Мина Рейнърд бяха пребити, подсказваше, че в почтения гражданин живееше нещо по-лошо от хиена, а именно един господин Хайд, който преживяваше многократно зверските си престъпления не само с наслада, а и с радост.

Дрешникът беше подреден с казармена прецизност. Няколко кутии на рафтовете над закачените дрехи привлякоха вниманието му. Той се постара да запомни положението на всяка, преди да я помести, с надеждата, че ще може да я върне точно там, където е била.

Докато търсеше доказателства, се вслушваше в шумовете на къщата и поглеждаше часовника си прекалено често.

Чувстваше, че не е сам. Може би защото на цялата задна стена на дрешника имаше голямо огледало, което постоянно отразяваше погледа му и движенията му. А може би не беше точно така.

Глава 81

В дъжда и мъглата развалините на къщата напомниха на Корки последната сцена от Ребека на Дафни дю Морие — величественото имение Мандърлей, пламнало в нощта, мастиленото небе, обагрено в алено, сякаш оплискано с кръв, и пепел на крилете на вятъра.

Развалините високо тук в Бел Еър не бяха опожарени, нито пък духаше вятър, разнасяйки пепел, но въпреки това Корки се развълнува от гледката. В купищата отломки той виждаше символ на големия хаос, който щеше да настъпи в бъдещето.

В миналото това е било благородно имение, в което са се правели увеселения за богатите и знаменитите. Сградата бе построена в стила на френски замък, с елегантни пропорции и изящна изработка, и се бе извисявала като паметник на стабилността и на изискания вкус, развиван в продължение на векове.

В наши дни за новите принцове и принцеси на Холивуд класическата френска архитектура беше демоде, както и самата история. Тъй като миналото не беше на мода, нито пък дори го разбираха, сегашният собственик на имота беше наредил старата постройка да бъде разрушена и на нейно място да бъде построена една висока и просторна сграда от стъкло в тон със съвременните изисквания.

В този район земята определя високата цена, а не това, което е върху нея, както всеки професионален агент по недвижими имоти би потвърдил.

Преди да съборят сградата, бяха свалили всички ценни архитектурни детайли — фризовете от главния вход, украсените с резба фронтони над прозорците и множество варовикови колони. После бе извикан екипът за събаряне. Те бяха свършили половината от работата. Те бяха майстори на разрухата.

Няколко минути преди седем часа Корки бе пристигнал тук пеша от мястото, където бе паркирал четиригодишната акура, отдалечено на няколко преки. Бе купил колата евтино под фалшиво име с единствената цел да я използва за тази операция. По-късно щеше да му трябва само за още едно нещо и след това щеше да я изостави с ключа на таблото.

В началото алеята към вътрешността на дванайсетдекаровия имот беше преградена с порта със стоманени тръбни рамки и метална мрежа между тях. Двете й крила бяха завързани с верига, заключена с тежък катинар, който практически не беше възможно да се отвори по никакъв начин, дори и да се среже със специални клещи.

Без да губи време с катинара, Корки сряза веригата.

Не след дълго, застанал пред отворената порта в ролята на Робин Гудфелоу от Националната агенция за сигурност, носещ на гърба си малка раница, която бе взел от багажника на акурата, той посрещна Джак Тротър и двамата му помощници, които пристигнаха с дванайсетметров камион. Корки ги направляваше по криволичещата алея и ги накара да паркират близо до къщата.

— Това си е чиста лудост — бе заявил Тротър, когато слизаше от камиона.

— Нищо подобно — възрази Корки. — Вече няма никакъв вятър.

— Но продължава да вали.

— Не много силно. Освен това дъждът вдига малко шум, което ни е от полза.

В типичния стил на Куиг фон Хинденбург Тротър се отдаваше на песимизъм като Нострадамус в най-черното му настроение. Подутото му лице бе провиснало като спаднал балон и в изпъкналите му очи се четеше ужасът от предстояща гибел.