Лицето

За нападението на Палацо Роспо бе нужен високо маневрен балон, който да може да преодолява поне лек вятър. Също така бе важно той да може да се издигне без свирепия рев на пропановия двигател, който неизменно разлайва кучетата в радиус от половин километър. Освен това той трябваше да може да се спусне плавно, както гълъбица се спуска от облака към беседката, макар и по-бавно, а също и да пърха тихо като колибри.

Тротър се наслаждаваше на удивлението и вълнението, предизвиквано сред другите въздухоплаватели от неговия изработен по поръчка летателен апарат, когато оставеше балона с горещ въздух вкъщи и вземеше дирижабъла вместо него. Макар че не бе разговорлив по природа и не го биваше в отношенията с хората, Тротър можеше да очаква да бъде центърът на вниманието с миниатюрния си въздушен кораб.

Корки подозираше, че в постоянно трескавото си състояние Тротър гледаше на дирижабъла и като на последно средство за бягство, в случай че дошла с преврат диктатура се опиташе по някаква причина да блокира пътищата за излизане и влизане в големите градове като Лос Анджелис и околностите им. Той вероятно си представяше как осуетява плановете на тоталитарния режим през нощта, когато лунният сърп предоставя достатъчно светлина за управление на кораба, но не и да го видят лесно, и се носи високо над блокираните пътища и концентрационните лагери на север към земеделските райони и подножието на планината Сиера, където можеше да кацне и да продължи пеша към едно от добре оборудваните си скривалища.

Тротър извика Корки от развалините на замъка.

— Готови сме да тръгнем след по-малко от пет минути.

Двамата помощници правеха последна проверка на системите и оборудването на кораба.

Те бяха наемни бандити, пласираха екстази заедно с Тротър. След като закараше Корки в Палацо Роспо и се върнеше в замъка с дирижабъла, където тези двамата щяха да го вържат с въжетата за камиона, Тротър щеше да ги убие.

— Не чух да се зареждат батериите.

— Заредихме ги, преди да дойдем тук.

— Щом се вдигнем във въздуха, не можем повече да използваме двигателя дори и за минута.

— Знам, знам. Колко пъти вече ми го повтаряш? Не ни трябва двигател за такъв кратък полет, при положение че няма вятър.

Пропелерите на дирижабъла, закачени на задната част на гондолата, обикновено се задвижваха от двигателя на косачка. Звукът от въртящите се перки беше слаб, но шумът от мотора правеше невъзможно пътуването да остане в тайна.

— Ако няма насрещен вятър, мога да изкарам на батерии два часа, ако не и повече. Но не ми харесва този дъжд.

— Вече съвсем намаля.

— Мълнии — рече Тротър. — При мисълта за мълнии ме присвива стомахът и би трябвало и с тебе да е така.

— Балонът е пълен с хелий, нали? — Корки посочи към трите празни газови бутилки, всяка с размерите на болничен контейнер за кислород. — В Хинденбург са използвали водород. Мислех, че хелият не експлодира.

— Не ме е страх от експлозия. Страх ме е да не ме удари мълния! Дори да не разкъса корпуса и да не го запали, тя може да ни опече в гондолата.

— Бурята е към края си. Няма мълнии — отбеляза Корки.

— Но по-рано през деня имаше.

— Не много. Нали ти казах, Тротър, че ние от правителството контролираме бурята. Когато са ни необходими мълнии, те удрят там, където пожелаем, а когато не ни трябват — няма да удари нито една.

Освен че беше пълен с невъзпламеним хелий вместо с водород, дирижабълът се отличаваше от цепелините по това, че нямаше твърд вътрешен скелет. Обвивката на Хинденбург — съд с дължина, равна на височината на Айфеловата кула и на четири самолета „Боинг“ 747, наредени един зад друг — бе опъната върху сложна стоманена рамка, която съдържаше шестнайсет гигантски газови клетки, големи херметични памучни чували с пластмасово покритие, както и цял луксозен хотел. Дирижабълът на Тротър, както и всеки друг, представляваше просто една торба, когато се изпразнеше.

Понеже нямаше изчезнали ягоди, за които да се тревожи, и сачмени лагери, които да върти нервно из ръцете си като Богарт в Бунтът на Кейн

, капитан Куиг фон Хинденбург наблюдаваше бавно пълзящата мъгла и примижаваше от усилие да зърне облаците над нея. Той изглеждаше притеснен и сърдит. Със залепналата си от дъжда рижа коса, изпъкналите си очи и мустаците си на морж приличаше на карикатура.

— Никак не ми харесва тази работа — промърмори той.

Глава 84

На третия етаж, в северния край на западното крило, срещу апартамента от 325 квадратни метра, в който беше спалнята на Лицето, се намираше синята врата, пред която стоеше Итън. Никоя друга врата в къщата не беше като нея.

На Мин дю Лак му се беше присънил правилният нюанс на синьото. По сведения на госпожа Макбий дизайнерът по интериора беше опитал четирийсет и шест нюанса боя, преди духовният наставник да се убеди, че действителността съответства на съня.

Впоследствие се оказа, че необходимият оттенък на синьото беше съвсем същият като на кутиите с макарони „Ронцони“.