Лицето

— Ще ни се такова майката в тази мъгла.

— Не е чак толкова гъста. Точно колкото ни трябва за допълнително прикритие. Идеална е. Преходът е кратък, целта е видима дори при средно гъста мъгла.

— Ще ни забележат, преди да сме помислили да тръгнем.

— Къщата е на хълм. Никой от съседите не може да я види отвисоко. Заобиколени сме с дървета. Не могат да ни видят от улицата.

Тротър продължаваше с пагубните си предположения.

— Няма начин някой да не ни види на път за там.

— Може и да е така — съгласи се Корки. — Но какво ще разберат през палисадите от мъгла?

— През палисадите?

— Обичам литературата, хубавите изрази — обясни Корки. — Цялата ви мисия ще трае седем-осем минути. Ще се върнете тук и ще си тръгнете, преди някой да е разбрал къде точно сте били. Освен това аз съм поставил агенти навсякъде по хълмовете и те няма да допуснат полицията да се приближи до вас.

— И когато изчезна от Малибу, сведенията за личността ми ще бъдат заличени от всички държавни архиви. За личността ми и за всичките имена, които съм използвал.

— Да, както се договорихме. Но сега се размърдай. Времето тече.

Гримасничейки като в реклама за лекарство против диария, Тротър огледа Корки от главата до петите и рече:

— Какво, по дяволите, е това, в което си облечен?

— Облекло за лошо време — отвърна Корки.

След малко повече от час Тротър и двамата му помощници почти бяха завършили подготовката си.

През това време Корки се бе забавлявал с изучаване на останките от полуразрушения замък от най-различни гледни точки.

Той, естествено, не се бе включил в работата на групата. В образа на Робин Гудфелоу той бе висококвалифициран и ценен правителствен кадър. Робин бе поел задължение да служи на истината, справедливостта и приключенията, но не бе се съгласявал да извършва какъвто и да било физически труд. Един Джеймс Бонд не бърше прах от мебелите и не мие прозорци.

Но и без неговата намеса надуха малкия наблюдателен дирижабъл.

Глава 82

Третото съобщение в пощенската кутия на мрежата беше от господин Сатър. ГОСПОДИН ТРУМАН, ИЗРАЗЯВАМ БЕЗКРАЙНО НЕДОВОЛСТВО ОТ ОЧАКВАНЕТО ДА СЪЗДАВАМ КУЛИНАРНО ИЗКУСТВО ОТ НАЙ-ВИСОКА КЛАСА, НА КОЯТО СЪМ СПОСОБЕН, БЕЗ НИКАКВО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ЗА БЕЗДЪННИЯ СТОМАХ НА ГОСТ, ЗА ЧИЕТО ПРИСЪСТВИЕ В КЪЩАТА НАУЧАВАМ ЕДВА КОГАТО СЕ ПОЯВЯВА В КУХНЯТА МИ И МЕ СТРЯСКА КАТО МОЛЕЦ В БРАШНОТО. ИЗИСКАНИЯТ КУЛИНАРЕН ВКУС НА ГОСПОДИН УИСЛЪР И КОМПЛИМЕНТИТЕ МУ ЗА МОЕТО УНИКАЛНО БЛЮДО ОТ РИБА В РАКОВИНА, КАКТО И ЗА ВСЯКО ПРЕКРАСНО ЯСТИЕ, СЪЗДАДЕНО ОТ МЕН, СА ПРИЯТНИ, НО НЕ КОМПЕНСИРАТ РАЗБИТИТЕ МИ НЕРВИ, КОИТО, ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ВИ, СА КРАЙНО ОБТЕГНАТИ И ИЗХАБЕНИ. АКО ПАК БЪДА ПОДЛОЖЕН НА ПОДОБНО НАПРЕЖЕНИЕ ОТ ВАС, ЩЕ ТРЯБВА ДА НАПУСНА С НЕПРЕДВИДИМИ КРАЙНИ ПОСЛЕДИЦИ. СЪОБЩАВАМ СЪЩО С НЕУДОВОЛСТВИЕ, ЧЕ МОМЧЕТО Е ПРАВИЛО САНДВИЧИ С ШУНКА В МОЯТА КУХНЯ БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ И ЧЕ В МОМЕНТА ПРАВЯ ПОДРОБНА ИНВЕНТАРИЗАЦИЯ НА КИЛЕРА, ЗА ДА УСТАНОВЯ РАЗМЕРА НА НАНЕСЕНИТЕ ЩЕТИ. С НАДЕЖДА, ЧЕ ТЕЗИ ПОСЕГАТЕЛСТВА НЕ ТРЯБВА НИКОГА ДА СЕ ПОВТОРЯТ, ВАШ МАЙСТОР-ГОТВАЧ САТЪР.

Мъртвият Дъни се бе нанесъл, при това имаше голям апетит.

Пълна щуротия. Итън му се искаше да разсмее на глас, но не можа дори да се усмихне. Устата му беше пресъхнала. Дланите му бяха влажни.

Той прегледа отново съобщението от Йорн:

ФРИК СИ ПРАВИ СКРИВАЛИЩЕ В ОРАНЖЕРИЯТА… ВАШИЯТ ПРИЯТЕЛ УИСЛЪР МЕ ОСВЕДОМИ ЗА ТОВА… МОМЧЕТАТА ОБИЧАТ ДА СИ ИГРАЯТ НА РОБИНЗОН КРУЗО… УИСЛЪР МИ ДЕЙСТВА НА НЕРВИТЕ…

Когато Хана боледуваше от рак, Итън се бе почувствал безпомощен както никога преди това. Той винаги бе успявал да се грижи за хората, които бяха важни за него, да прави всичко необходимо за тях. Но не можеше да спаси Хана, най-скъпия за него човек.

И ето че отново усещаше как контролът му се изплъзва. Въпреки супермодерната охранителна система, пазачите в имението, добрата организация и усърдието си той не можеше да удържи Дъни извън имението, извън къщата. Дали бе човек, или призрак, или някаква сила, неподдаваща се на определение, Дъни бе свързан по някакъв начин с Рейнърд и вероятно с професора, за когото Рейнърд бе писал в сценария си. Дъни вероятно беше част от заплахата и той се присмиваше на Итън с всяка своя поява, с която доказваше, че никой тук не е в безопасност.

Ако Итън не изпълнеше дълга си към Чанинг Манхайм, ако някой успееше да убие звездата независимо от всичките предпазни мерки, той щеше да е изменил на дълга си не само към работодателя си, но също и към милото момче, което щеше да остане без баща. Фрик щеше да бъде предаден на милостта на себичната си майка, повече от всякога оставен на произвола на съдбата, осъден на още по-жестока самота от тази, в която вече живееше.

Итън бе станал от компютъра, без да усети. Той не можеше да стои на едно място от тревога. Нуждата от незабавни действия го тласкаше да предприеме нещо, но не можеше да проумее какво трябва да направи.

Отиде до телефона, натисна копчето за вътрешната телефонна система и набра номера за библиотеката.

— Там ли си, Фрик? — Той почака малко. — Фрик, чуваш ли ме?

В гласа на момчето прозвуча странна предпазливост.

— Кой е там?