Лицето

Итън се извъртя на високия стол, разплисквайки уиски от чашата си.

Провирайки се между масите, Дъни бе стигнал почти до вратата. Не беше призрак — една сервитьорка се спря, за да му направи път.

Итън скочи от стола, спомни си за звънчетата, грабна ги от бара и се втурна към изхода.

Някои от клиентите обикаляха от маса на маса и стояха на пътеките. Той се въздържаше с мъка да не ги избута. Неговото „Извинете“ звучеше толкова сопнато, че караше хората да настръхнат, но изразът на лицето му спираше протестите им, преди да ги изрекат.

Когато Итън се добра до изхода, Дъни бе изчезнал.

Итън се втурна към фоайе на хотела в съседство, но там видя само гости, които се регистрират на рецепцията, други говореха с портиера и трети се бяха запътили към асансьора. Дъни не беше сред тях.

Вляво от Итън облицованото с мрамор фоайе водеше към огромна гостна, обзаведена с дивани и кресла. Гостите можеха да пият там чай всеки следобед, а по-късен час като този се сервираха напитки на онези, които предпочитаха по-спокойна обстановка от тази на бара.

И тук не откри Дъни Уислър сред посетителите.

Близо до Итън, вдясно, въртящата се врата на главния вход на хотела забавяше въртенето си, сякаш някой току-що бе влязъл или излязъл, но четирите й секции бяха празни.

Той бутна вратата и излезе в студената нощ под козирката над изхода.

Пазачът на входа и армията от служители, паркиращи и докарващи от паркинга превозните средства на гостите, съпровождаха новодошлите и заминаващите, като ги предпазваха от дъжда с огромни чадъри. Леки коли, джипове и лимузини се бореха за място в задръстените улици около хотела.

Дъни не беше сред тълпата чакащи колите си. Нито пък бързаше под проливния дъжд с придружител.

Няколко мерцедеса в тъмни цветове бяха със запалени двигатели и чакаха реда си, но Итън беше почти сигурен, че нито един от тях не принадлежи на Дъни.

Звънът на мобилния му телефон навярно би бил заглушен от разговорите под козирката, бръмченето на моторите и шума на неспиращия дъжд. Тъй като звукът му беше изключен, той започна да вибрира в един от джобовете на якето му.

Все още търсейки с поглед Дъни в нощта, той отговори на повикването.

Чу се гласът на Хазарт Янси:

— Трябва да се видим веднага, и то на място, където елитът не ходи.

Глава 35

Дъни се качва с асансьора на хотела към четвъртия етаж в компанията на възрастна двойка. Те се държат за ръце като млади влюбени.

Чул да се споменава думата „годишнина“, Дъни ги пита откога са женени.

— Петдесет — отвръща съпругът, излъчващ гордост от решението на жена си да прекара голямата част от живота си с него.

Те са от Скрантон в Пенсилвания, дошли в Лос Анджелис да отпразнуват годишнината си с дъщеря си и семейството й. Дъщеря им е платила за апартамента за младоженци, празнуващи своя меден месец. Според съпругата там всичко е „толкова луксозно, че ни е страх да седнем на мебелите“.

Те ще отлетят от Лос Анджелис за Хавай, само двамата, за да изкарат една седмица в романтична слънчева идилия.

Държат се естествено, мило и явно много се обичат. Устроили са си живот, какъвто Дъни дълги години бе презирал и над който дори се бе надсмивал.

През последните години обаче той е започнал да желае щастие като тяхното повече от всичко друго. Тяхната преданост един към друг, семейството, което са създали, споделените им стремежи през целия им съвместен живот, спомените за преодолените заедно препятствия и трудно извоюваните победи — това е, което има смисъл в крайна сметка, не нещата, към които той се бе стремил целеустремено и с всякакви средства. Не власт, не пари, не силни изживявания, не контрол.

Беше се опитвал да се промени, но бе живял прекалено дълго в самота, за да се обърне назад и да намери сродната душа, за която копнее. Хана си бе отишла преди пет години. Едва когато тя бе на смъртното си легло, той бе осъзнал, че тя бе представлявала най-големият му шанс да се върне на правия път. В бурните си младежки години той не я бе послушал, беше смятал, че властта и парите са по-важни за него от нея. Шокът от преждевременната й смърт го бе принудил да си признае, че е сбъркал.

Чак сега, в този странен дъждовен ден, той разбира, че тя е била и последният му шанс.

За човек, който някога е вярвал, че светът е глина в ръцете му, от която той може да направи каквото си поиска, Дъни е изпаднал в трудно положение. Той е изгубил цялата си власт, защото не може да направи нищо, за да промени живота си.

От парите, които бе взел от каса в кабинета си, са му останали двайсет хиляди долара. Той би могъл да даде десет хиляди от тях на тази възрастна двойка от Скрантон, да им каже да останат цял месец в синевината на Хавай и да се насладят на чудесна храна и напитки с негова благословия.

Или да спре асансьора и да ги убие.

Нито едно от тези действия не би променило съществено бъдещето му.

Той лудо завижда на щастието им. Би изпитал известно диво задоволство да им отнеме останалите години.