Маскарад

— Да, де, ама твоят Нев много неща не разбира. Впрочем какво е търсил в тоя оперен театър?

— Отмъквал оловото от покрива — весело призна Леля.

Не беше кражба, щом го вършеше някой от рода Ог.

— По писмата не се познава кой знае какво, освен че е подхванала някакво образование — заяви Баба. — А пътят дотам е дълъг…

Някой почука колебливо на вратата. Беше Шон Ог, най-младият син на Леля, който въплъщаваше всички обществени служби в Ланкър. В момента носеше значката си на пощальон. Местните пощенски услуги се състояха в сваляне на чувала от пирона, където го оставяха от дилижанса, и разнасянето на кореспонденцията до по-далечните махали. Между другото мнозина жители на Ланкър имаха навика да се отбиват при чувала и да ровичкат, докато не си харесат някое писъмце.

Шон се обърна към Баба и почтително докосна шлема си.

— Мамо, много писма има — подхвърли на Леля. — Ъ-ъ… Всички са адресирани до… ъ-ъ, ами… мамо, по-добре виж сама.

Леля Ог взе дебелото снопче.

— „До Ланкърската вещица“ — прочете на глас.

— Значи са за мен — безпрекословно отсече Баба Вихронрав и й отне писмата.

— Аха. Е, аз вече ще си вървя… — смънка Леля и отстъпи заднешком към вратата.

— Хич не проумявам защо хората ще седнат да ми пишат — отбеляза Баба и сряза първия плик. — Ама нещо може и да се е разчуло тук-там… — Съсредоточи се в редовете. — „Скъпа вещице, само искам да знаеш колко ми хареса рецептата за Прочутия пай с моркови и стриди. Съпругът ми…“

Леля Ог успя да пробяга пътеката до половината, преди ботушите й да натежат прекалено, за да ги отлепи от земята.

— Гита Ог, тутакси се връщай тука!

Агнес опита отново. Всъщност нямаше познати в Анкх-Морпорк, а имаше нужда да си поприказва с някого, ако ще и този някой да не я слуша.

— Като си помисля, дойдох преди всичко заради вещиците…

Кристина се обърна към нея, ококорена и смаяна. Устата й зейна. Така приличаше на хубавичка топка за боулинг.

— Вещици ли?! — повтори, останала без дъх.

— О, да — уморено потвърди Агнес.

Хората винаги се захласваха, щом помислеха за вещици. „Защо ли не опитат да поживеят по-близичко до тях…“

— Правят ли заклинания, фучат ли насам-натам, яхнали метли?!

— О, да.

— Тогава не се чудя, че си избягала!

— Какво? А-а… не… не ме разбра. Тоест те не са лоши. Всъщност е… още по-зле.

— Още по-зле ли?!

— Те си въобразяват, че знаят кое е добро за другите.

Челото на Кристина се набръчка, както май ставаше всеки път, щом й се наложеше да решава по-сложен проблем от въпроса „Как се казваш?“.

— Това не ми звучи особено зле…

— Те… се бъркат в живота на хората. Представят си, че щом са прави, значи всичко е наред! Ами че те дори не се занимават с

истинска магия. Само залъгват хората и се смятат за много хитри! Вършат каквото си поискат!

Дори Кристина се втресе от силата на чувствата й.

— Олеле! Да не са поискали от теб да правиш нещо?!

— Искаха да се превърна

в нещо. Но няма да им угодя!

Кристина се вторачи в нея. После автоматично забрави какво бе чула току-що.

— Хайде да разгледаме всичко тук!

Леля Ог се мъчеше да запази равновесие върху стола, докато сваляше нещо правоъгълно, увито в хартия.

Баба я гледаше сурово, скръстила ръце на гърдите си.

— А бе, виж сега — бърбореше Леля под лазерния й поглед, — помня как веднъж покойният ми съпруг изтърси след вечеря: „Ей, майчице, голяма срамота ще е, ако всичко, дето го знаеш, си отиде заедно с тебе. Що не запишеш туй-онуй?“ И взех да драскам по някое редче, като ми остане време. После ми хрумна, че ще е хубаво, ако го направят както си е редно. Пратих всичко на ония, дето издават „Алманаха“ в Анкх-Морпорк, съвсем евтино ми излезе. И наскоро ми донесоха ей туй — според мене чудничко са го изработили, направо да се шашнеш колко равно подреждат буквите…

— Измъдрила си книга — установи Баба.

— Да, ама е готварска — смирено промълви Леля като престъпник, който твърди, че това му е първото нарушение на закона.

— Ти пък какво разбираш от туй? Почти не ти се е случвало да готвиш — сряза я Баба.

— Приготвям специалитети — оправда се Леля.

Баба погледна оскърбителното томче.

— „Радостта от снакса“ — прочете на глас. — „Съчинено от Ланкърската вещица.“ Ха! И що не си написа името, а? Книгите трябва да си имат автор, та всеки да знае кой е виновникът.

— Туй ми е псевдоним — заяви Леля. — Оня господин Гоутбъргър, дето се занимава с „Алманаха“, ми написа, че тъй щяло да е по-тайнствено.

Пробойният поглед на Баба се плъзна към долния край на натъпканата с текст корица, където дребни буквички твърдяха: „Сто двадесет и седма допечатка. Продадени над двадесет хиляди екземпляра! Долар и половина.“

— Значи си им пратила пари, за да ти я отпечатат, тъй ли? — провери пак.

— Само два долара — похвали се Леля. — А пък свършиха отлична работа. А и те после ми върнаха парите, ама трябва нещо да са се объркали, щото бяха с три долара повече.