Маскарад

Баба Вихронрав понасяше с неохота факта, че е грамотна, но с числата се справяше безцеремонно. Тя се придържаше към убеждението, че всичко написано вероятно е лъжа, което важеше и за числата. От тях се възползват само хората, които се опитват да ти извъртят номер.

Замисли се и устните й се размърдаха беззвучно.

— Охо… — промълви накрая. — И нищо друго ли нямаше? Ти не му ли писа пак?

— За нищо на света няма да го сторя. Ей, туй са си три долара. Хич не ми се ще да си ги поиска.

— Ясно ми е — увери я Баба, която още витаеше в света на числата.

Чудеше се колко ли струва изработването на една книга. Едва ли беше прекалено скъпо, нали си имаха някакви печатарски машини за това.

— В края на краищата човек може да си купи какво ли не с три долара — упорстваше Леля.

— Права си — съгласи се Баба. — Случайно да имаш молив, щом си такваз съчинителка?

— Имам дъсчица и тебеширче — сети се Леля.

— Я ми ги подай.

— Държа си ги подръка, щото може да се събудя посред нощ и да ми хрумне още някоя рецепта.

— Ъхъ… — разсеяно смънка Баба.

Тебеширчето скърцаше по сивата дъска. „Хартията все пак струва пари. Пък и трябва да остане нещичко за оня, дето продава книгата…“ Ъгловати цифри прескачаха от колона в колона.

— Да направя още по чаша чай, а? — предложи Леля от облекчение, че разговорът май вървеше към мирен край.

— Хъм? — промърмори Баба, вторачи се в сумата и тегли две черти под нея. — Значи ти хареса, тъй ли? — подвикна към кухнята. — Писането, де.

Леля Ог подаде глава от вратата.

— О, да. Не съм ламтяла за парите.

— Никога не те е бивало в смятането, а? — подхвърли Баба и очерта кръгче около сумата.

— Есме, нали си ме знаеш? — отвърна весело Леля. — Не мога да извадя и една пръдня от чиния боб.

— Ами добре тогаз, щото според мене излиза, че оня господин Гоутбъргър ти дължи доста повече парици, ако изобщо има правда на тоя свят.

— Есме, парите не са най-важни. Открай време казвам, че щом сме здрави…

— Та както рекох, ако има правда — невъзмутимо продължи Баба, — той има да ти дава към четири-пет хиляди долара.

Нещо падна и се счупи в кухнята.

— Затуй се радвам, че парите не са важни за тебе — неумолимо нареждаше Баба. — Иначе щеше да е същински ужас. Толкоз много пари, и то важни.

Пребледнялото лице на Леля Ог пак се показа откъм кухнята.

— Ама той…

— Може и да са повечко — довърши я Баба.

— Ама те…

— Просто трябва да събереш и да умножиш, после да разделиш, не е нищо особено.

Леля Ог зяпна стреснато собствените си пръсти.

— Ама туй е…

Млъкна. Сещаше се само за думата „богатство“, която не се оказа особено точна. Вещиците нямаха досег с паричния оборот. Общо взето, обитателите на Овнерог не се оплитаха в сложностите на капитала. Тук и

петдесет

долара бяха цяло богатство. А пък сто долара бяха… ами две богатства, какво друго да кажеш…

— Много пари са туй — немощно смънка Леля. — Леле, какво ли не бих могла да направя с толкоз пари?

— Де да знам — вметна Баба. — Какво направи с трите долара?

— Пуснах ги в кутийка и ги закътах в комина.

Баба кимна с одобрение. Ей такова боравене с парите най-много й допадаше.

— Ама изобщо не мога да вдяна що хората ще се претрепват да четат готварска книга — отбеляза след малко. — Не е чак толкоз…

В стаята се спусна тишина. Леля Ог пристъпи от крак на крак.

А гласът на Баба натежа от подозрение, което само добиваше острота от факта, че още не беше ясно точно какво подозира.

— 

Готварска

книга е, нали?

— Да, бе, да — припряно потвърди Леля, но отбягваше погледа й. — Ами да. Рецепти и тям подобни. Да.

Баба я изгледа втренчено.

— Само рецепти ли?

— Да, да. И… малко готварски смешки. Тъй, де.

Погледът на Баба не трепваше.

И Леля се предаде.

— Ъ-ъ… Погледни Прочутия пай от моркови и стриди. На двайсет и пета страница.

Баба прелисти книгата. Устните й шаваха, докато четеше. Накрая изсумтя:

— Ясно. Друго има ли?

— Ъ-ъ… Пръстчетата с канела и ружа… на седемнайсета страница…

Баба се запозна с рецептата.

— А друго?

— Ъ-ъ… Изумителната целина… десета страница.

Баба се зачете.

— Хъ, нищо изумително не виждам. Друго?

— Ъ-ъ, ами… почти всичко в Смешните украси за пудинги и кексове. Цялата шеста глава. Сложих и рисунки.

Баба обърна на шеста глава. Наложи се два-три пъти да завърти книгата.

— Какво зяпаш сега? — не се стърпя Леля Ог, като всеки автор очакващ читателски отзив.

— Ягодовия треперко.

— А, на него винаги се смеят.

Не личеше Баба да е развеселена. Тя внимателно затвори книгата.

— Гита… Сега ще те питам нещо. Има ли поне една страница в тая твоя книга, поне една рецепта, дето не намеква с нещичко за разни… шашарми?

Със зачервено като ябълките в градината й лице Леля Ог се замисли задълго.

— Овесената каша — промълви по някое време.

— Сериозно?

— Да. Ъ-ъ… Не. Излъгах, щото съм добавила и специалната смес с мед.

Баба пак погледна корицата. „Радостта от снакса…“

— И ти от самото начало ли си беше намислила да…

— Не, бе, самичка се извъртя натам.