Маскарад

Баба Вихронрав не се бе сражавала в любовни турнири, но като просветена зрителка познаваше правилата на играта. Вече не се учудваше, че книгата се е продавала като топъл хляб. Питаше се само как страниците не са се опърлили от срам.

А корицата обявяваше, че книгата е написана от „Ланкърската вещица“. Баба Вихронрав скромно съзнаваше, че светът е наясно коя е вещицата в Ланкър. Самата тя.

— Гита Ог…

— Кажи, Есме.

— Гита Ог, гледай ме в очите.

— Извинявай, Есме.

— Тука е написано „Ланкърската вещица“.

— Не беше нарочно, Есме.

— Чуй сега — ще отидеш да си поприказваш с господин Гоутбъргър, та да се сложи край на туй, разбра ли? Не ща хората да се озъртат подир мене и да си мислят за Изненадващата банананова супа. Ами че аз дори

не я харесвам

тая супа. Хич не ми се ще да ходя по улиците и да слушам как хората пускат разни шегички за банани.

— Да, Есме.

— А аз ще дойда с тебе да се уверя, че си ме послушала.

— Да, Есме.

— И ще си поговорим с оня човек за твойте пари.

— Да, Есме.

— Между другото можем да навестим младата Агнес, та да видим дали всичко е наред с нея.

— Да, Есме.

— Ама ще го направим малко по-дипломатично. Хич не ни трябва хората да си рекат, че си пъхаме гагите където нямаме работа.

— Да, Есме.

— Никой не може да натяква, че се меся, където не ме щат. От никого няма да чуеш, че съм натрапница.

— Да, Есме.

— Туй нали означаваше: „Да, Есме, от никого няма да чуя, че си натрапница“?

— О, да, Есме.

— Сигурна ли си?

— Да, Есме.

— Тъй бива.

Баба вдигна поглед към мътносивото небе и умиращите листа, но изведнъж почувства как, тъй да се каже, соковете заструиха нагоре от корените й. Допреди ден бъдещето й се струваше болезнено посърнало, а сега съзираше в него изненади, ужасии и разни премеждия…

Стига тя да се намеси, разбира се.

А в кухнята Леля Ог се хилеше тайничко.

Агнес бе понаучила нещичко за театъра. Една пътуваща трупа навестяваше Ланкър от време на време. Сцената им беше колкото две събрани врати, а „гримьорните“ се състояха от парче зебло, зад което обикновено някой мъж се мъчеше да си пъхне краката в панталона и в същото време да си смени перуката, а друг, предрешен като крал, набързо пушеше цигара.

Сградата на Операта се мереше по големина с двореца на Патриция и беше далеч по-величествена. Заемаше поне десетина декара. Конюшните побираха двадесет коня, а в подземието имаше дори два слона. Агнес се застоя при тях, защото бяха насърчително по-едри от нея.

А зад сцената видя толкова големи помещения, че там се пазеха неразглобени декори. Някъде в зданието се помещаваше цяла балетна школа. В момента няколко от момичетата репетираха на сцената, грозни в дебелите си вълнени чорапогащи.

Вътрешността на Операта или поне онази нейна част зад кулисите твърде много напомняше за часовника, който братът на Агнес разглоби, за да научи какво тиктака вътре. Беше не толкова сграда, колкото машина. Декори, завеси и въжета висяха в мрака като страхотии в запустял зимник. Сцената се оказа малко парченце от цялото, дребно правоъгълниче от сияние насред необятната сложна тъма, претъпкана с важни и необходими механизми…

Облаче прах падна полека от чернилката високо горе. Агнес го изтръска от дрехите си.

— Стори ми се, че чух някого там — посочи тя.

— Може да е Призрака!!! — заяви Кристина. — Имаме си и такъв тук, да знаеш! Колко вълнуващо!

— Мъж, чието лице е закрито с бяла маска — изтърси Агнес.

— О?! Вече си чула за него?!

— Какво? За кого?

— За Призрака!!!

„Да му се не види…“ Пак й се случваше. А тъкмо си бе помислила, че остави всичко това зад гърба си. Научаваше разни неща, без да е наясно как ги е узнала. Хората се втрисаха. Особено самата тя.

— А, сигурно… някой е споменал и съм чула… — успя да смънка.

— Промъква се незабелязано из Операта, така разправят! В един миг е някъде по балконите, а след малко — зад сцената!!! Никой не знае как го прави!

— Нима?

— Казват, че гледа всяко представление!!! Затова никога не продават билети за Осма ложа! Ти не знаеше ли?!

— Осма ложа ли? — повтори Агнес. — Какво е ложа?

— Ами ложа! Не се ли сещаш?! Където сядат най-видните особи! Ела, ще ти покажа!

Кристина пристъпи напето към ръба на сцената и грациозно размаха ръка към празната зала.

— Ето ти ги ложите! Ей там! А горе са балконите!

Гласът й ехтеше от стените.

— От балконите не се ли вижда най-добре? Не сядат ли там видните особи?

— О, не! Те винаги са в ложите! Или поне в партера!

Агнес посочи.

— А кой седи долу? Те виждат всичко съвсем отблизо…

— Не говори глупости! Това е за оркестъра!

— Е, подходящо е за музиканти. Ъ-ъ… А точно къде е Осма ложа?

— Не знам! Но се говори, че ако някога продадат билети за нея, ще се случи страшна трагедия! Не е ли романтично?!

Незнайно защо практичният поглед на Агнес се прикова в огромния полилей, увиснал над залата като приказно морско чудовище. Дебелото му въже се губеше в плътния мрак под тавана.

Стъкълцата му прозвънваха.

И поредният проблясък на онази дарба, която Агнес потискаше неуморно при всеки повод, коварно вмъкна видение в ума й.

— Ето ти готова злополука… — промърмори тя.