Маскарад

— Тая вечер тука май операта стана Гран Гиньол — сръга го в хълбока Леля. — Туй е чужбинското за „кръв по цялата сцена“ — подсказа тя услужливо.

— Така ли било…

— Ъхъ. И означава… а бе, означава Голям Гиньол.

Някъде навън зазвуча музика.

— Увертюрата към второ действие — промълви Ведър. — Е, ако Кристина още не се чувства добре, значи…

Вторачи се отчаяно в Агнес. В такива обстоятелства хората щяха да му влязат в положението…

А гръдта на Агнес се изпъчи още повече от гордост.

— Слушам ви, господин Ведър.

— Може би ще намерим бяла рокля като за теб…

Без да отваря очи, Кристина притисна длан към челото си и изохка.

— О, какво се случи?

Ведър мигновено коленичи до дивана.

— Добре ли си? Преживя ужасен потрес! Мислиш ли, че ще събереш сили да излезеш на сцената в името на изкуството и на шанса хората да не си поискат парите за билетите?

Тя му се усмихна храбро, което според Агнес беше напълно излишно.

— Не мога да разочаровам скъпата ни публика!

— Прекрасно! — възкликна Ведър. — Щом е така, на твое място бих побързал. Пердита ще ти помогне да стигнеш до сцената… Нали, Пердита?

— Да. Разбира се.

— И ще бъдеш в хора по време на дуета. Съвсем

наблизо до нея.

— Да, знам — въздъхна Агнес. — Да вървим, Кристина.

— Скъпа Пердита… — изгука кльощавото момиче.

Леля ги изгледа в гръб и подхвърли:

— Ще взема тая чаша, ако си изпихте чая.

— А… да. Беше много приятен.

— Аз, таквоз… имах малко произшествие до ложите — сподели тя.

Ведър притисна ръце до гърдите си.

— Колко души умряха?

— А, никой не умря, никой. Само се понамокриха, защото разлях малко шампанско.

Раменете му се превиха от облекчение.

— О, това ли… Няма за какво да се тревожите.

— Ама като казвам „понамокриха“… таквоз, шампанското се разливаше доста дълго…

Той я прекъсна с нехаен жест.

— Лесно се чисти от килимите.

— А оставя ли петна по тавана?

— Госпожо…

— Ог се казвам.

— Моля ви, оставете ме сам.

Леля кимна, сложи чашите на подноса и излезе. Щом никой не задаваше неудобни въпроси на стара жена с поднос в ръцете, изобщо нямаше да погледнат същата жена, ако се е скрила зад купчина мокри дрехи. Прането тутакси те приобщава навсякъде.

За Леля Ог то беше занимание, което сполетяваше други хора, но тя реши, че няма да е зле, ако се покрие замалко. Намери ниша с мивка, нави си ръкавите и се захвана с избраната роля.

Някой я потупа по рамото.

— Не бива да го правите, да знаете. Това носи лош късмет.

Тя се озърна към един сценичен работник.

— Какво, и прането ли носи седем години злощастия?

— Не, говоря ви за подсвиркването.

— Е, и? Винаги си подсвирквам, когато се замисля.

— Не е добре да си подсвирквате на сцената.

— Туй ли носи лош късмет?

— Ами така се говори. Вярно, и ние си даваме сигнали със свирене, когато сменяме декорите. Защото да ти паднат торби с пясък на главата също

е лош късмет.

Леля погледна нагоре. Той последва примера й. Тук таванът беше на около две стъпки над главите им.

— Е, аз за всеки случай… — смънка младежът.

— Ще запомня — обеща тя. — Значи никакво подсвиркване. Интересно. Човек се учи, докато е жив, а?

Завесата се вдигна за второ действие. Леля гледаше зад кулисите.

Стори й се любопитно как хората успяваха да намерят повод едната им ръка винаги да е малко над шията, за да се опазят от злополука

. Имаше много повече приветствия, махане и драматични жестове, отколкото очакваш да видиш в една опера.

Дуетът на Йодина и Буфола вероятно беше първият в историята на операта, когато и двамата певци упорито гледаха само нагоре.

Леля си падаше и по музиката. Ако можеше да се каже, че музиката е храната на любовта, Леля беше винаги готова за една соната с малко чипс. Личеше обаче, че тази вечер вдъхновението си е отишло оттук.

Тя поклати глава.

Някаква фигура се раздвижи в сенките зад нея и протегна ръка. Леля се обърна към едно страховито лице.

— О, здрасти, Есме. Как се вмъкна?

— Билетите са у тебе, затуй малко си поприказвах с оня човек на вратата. Но той ще се оправи след минута-две. Какво стана тука?

— Ами… Дукът пя дълго как трябвало да тръгва, графът пя колко било хубаво напролет, а един мъртвец падна от тавана.

— Доста случки има в една опера, като гледам.

— Май са прекалено много.

— Ъхъ. В театъра можеш да видиш как мъртъвците почват да шават, ако имаш търпение.

— Не ми се вярва тоя да помръдне повече. Удушили са го. Някой изтребва хората в операта. Побъбрих си с момичетата от балета.

— Нима?

— Само за оня Призрак приказват.

— Хъм… Носи черен оперен костюм и бяла маска, нали?

— Ти пък откъде знаеш?

Баба се настрои самодоволно.

— Хич не си представям — продължи Леля — кому ще щукне да убива хора в операта… — Спомни си изражението на госпожа Тимпани. — Е, освен ако и той е от операта. Или от музикантите. Или от публиката.

— Не вярвам в призраци — натърти Баба.

— Хайде сега! Знаеш, че в мойта къща имам десетина от тях!

— О, аз вярвам, че има призраци. Окаяни създания, дето се размотават наоколо и издават разни звуци… Ама няма да повярвам, че убиват хора или размахват саби. — Тя повървя напред-назад. — А тука призраците са станали множко.