Маскарад

— А утре — промълви Баба — първата ни работа ще е да се видим пак с господин Гоутбъргър, дето издава „Алманаха“. Имах време да си помисля какво ще сторим. После ще разнищим тая история. — Тя впи поглед в невинната фигура, мокреща усърдно сцената, и промърмори: — Какво знаеш, Уолтър Плиндж? Какво си видял?

— Нали беше изумително?! — изписука седналата в леглото Кристина.

Агнес забеляза, че нощницата й също е бяла. И прекалено богата на дантели.

— Да, наистина — съгласи се тя.

— Пет пъти ни викаха на бис!!! Господин Ведър каза, че не се е случвало от времето на госпожа Гигли!!! Сигурно дори няма да мигна

от вълнение!!!

— Затова изпий горещото мляко, което сварих за нас — подкани я Агнес. — Цяла вечност мъкнах тенджерката нагоре по стълбите.

— А цветята!!! — Кристина изобщо не поглеждаше чашата, която Агнес бе оставила на нощното й шкафче. — Господин Ведър каза, че започнали да ги носят веднага след представлението!!! И още каза, че…

Някой потропа тихо на вратата.

Кристина си оправи нощницата.

— Влезте!!!

Вратата се отвори и Уолтър Плиндж се примъкна вътре, скрит зад купчина букети.

След крачка-две се спъна в собствените си крака, политна напред и изтърва цветята. Зяпна двете момичета в нямо смущение, обърна се внезапно и излезе.

Кристина се изкиска.

— Извинявайте, го… госпожице — смотолеви Уолтър.

— Благодаря ти — обади се Агнес.

Вратата се затвори.

— Нали е голям чудак?! Видя ли как се блещи към мен?! Пердита, дали ще можеш да намериш малко вода за букетите?!

— Няма проблем, Кристина. Ще трябва да сляза и да се кача само по седем стълби.

— А аз ще ти се отблагодаря, като изпия чудесното мляко, което си сварила за мен!!! Сложила ли си билки вътре?!

— О, да. Билки… — потвърди Агнес.

— Не е като онези отвари, които забъркват вашите вещици, нали?!

— Ъ-ъ… не е. — В края на краищата всички в Ланкър използваха прясно набрани билки. — Ъ-ъ… съдовете няма да стигнат за букетите, дори да извадя и нощното гърне…

— Какво?!

— Е… сещаш се, де. Онова, под леглото…

— Толкова си забавна

!!!

— Все едно, няма да стигнат.

Агнес се изчерви до препотяване. А скритата в нея Пердита замисляше убийство.

— Тогава сложи във вода цветята от маркграфовете и рицарите, а за останалите ще се погрижа утре!!! — реши Кристина и взе чашата.

Агнес прибра тенджерката и тръгна към вратата.

— Пердита, миличка… — спря я Кристина, преди да поднесе чашата към устните си.

Агнес се озърна.

— Скъпа, стори ми се, че ти пееше мъничко по-силно от необходимото! Убедена съм, че хората ме чуваха трудничко.

— Извинявай.

Агнес тръгна надолу в тъмнината. Тази нощ обаче на всяка втора площадка гореше свещ. Без пламъчетата стълбата щеше просто да потъне в мрак, а с тях

във всеки ъгъл припълзяваха и трепкаха сенки.

Тя стигна до мивката в нишата до стаята на театърмайстора и напълни тенджерката.

А на сцената някой запя.

Беше арията на Пекадильо от дуета, прозвучал тук само преди три часа, но без оркестров съпровод и изпята с толкова чист и звучен тенор, че Агнес изтърва съдинката и заля краката си със студена вода.

Послуша малко, преди да осъзнае, че пее тихичко партията на сопраното.

Арията свърши. Чу някъде далеч да заглъхват стъпки.

Втурна се към изхода за сцената, поумува, но отвори и излезе в огромната мъждива пустота. Оставените да горят свещи осветяваха колкото звезди в ясна нощ. Не видя никого.

Застина по средата на сцената и дъхът й спря от сътресението.

Усещаше залата пред себе си, грамадното празно пространство. Такъв звук би могло да издава кадифето, ако е способно да хърка.

Не беше тишина. Никоя сцена не притихва напълно. Долавяше шум от милиони звуци, които тъй и не бяха изчезнали — грохотът на аплодисменти, увертюрите, ариите. Заливаха я — откъси от мелодии, случайни акорди, припев от песен.

Тя понечи да излезе заднешком и настъпи нечий крак.

Агнес се завъртя вихрено.

— Андре, защо е нужно да…

Фигурата се присви.

— Извинявайте, госпожице!

Тя си пое дъх.

— Уолтър?…

— Извинявайте, госпожице!

— Всичко е наред! Само малко ме стресна.

— Не ви видях, госпожице!

Уолтър държеше нещо. Изумената Агнес различи в полумрака по-тъмните очертания на котарак, увиснал в ръцете на Уолтър като стар килим. Мъркаше щастливо.

— Това е Грибо, нали?

— Котаракът е доволен! Напълни си корема с мляко!

— Уолтър, а ти защо си на сцената в тази чернилка, когато всички други са по домовете си?

— А вие какво правехте, госпожице?

За пръв път чуваше въпрос от устата му. Напомни си, че той е нещо като чистач тук. И може да ходи навсякъде.

— Ами… загубих се — изтърси тя, засрамена от лъжата си. — Аз… аз вече ще се прибирам в стаята си. А… ти чу ли някого да пее?

— През цялото време, госпожице!

— Не, питам те за сега.

— Сега говоря с вас, госпожице!

— Аха…

— Лека ви нощ, госпожице!

Тя се запъти през меката топла тъма към вратата, като на всяка крачка се бореше с изкушението да се озърне. Взе си тенджерката и се качи забързано по стълбите.

А на сцената Уолтър остави внимателно Грибо на пода, свали си баретата и извади от нея късче хартия.