Маскарад

Леля премълча. Така беше най-добре, когато Баба се ослушваше, без да използва ушите си.

— Гита?

— Кажи, Есме.

— Какво означава „беладона“?

— Засукано име за лудото биле.

— Знаех си аз. Хъ! Ама че нахалство!

— Да, де, ама в операта означава хубавица.

— Тъй ли? О… — едната ръка на Баба разсеяно провери наред ли е стоманено твърдият кок от сивееща коса. — Глупости…

… той подскачаше, сякаш чуваше музика и танцуваше в ритъм, който отекваше само в главата му. А лунната светлина за миг озари лицето му и то беше като череп на ангел…

Дуетът предизвика ново ставане на крака и бурни овации.

Агнес полека се прибра между другите хористи. До края на действието нямаше особени занимания освен да танцува, тоест поне да се движи по-ритмично заедно с останалите, изобразяващи „цигански празник“, и да слуша как дукът пее за прекрасното лято. С ръка, драматично извита над главата.

Агнес начесто се озърташе към кулисите.

Щом Леля Ог се появи тук, значи и другата е наблизо. Как й се искаше да не бе писала онези окаяни писма до семейството си! Все едно, няма да я замъкнат обратно, каквото ще да става…

Довършиха операта, без никой да умре, освен когато либретото го изискваше, и то след продължителна ария. Имаше обаче дребно произшествие — един от хористите замалко не се прости с мозъка си, защото торба с пясък падна отвисоко. Бутна я неволно сценичен работник, който трябваше да бди за потенциални злополуки.

Накрая имаше още аплодисменти. Предимно за Кристина.

После завесата се спусна.

И се вдигна, и се спусна още няколко пъти, за да се покланя Кристина на публиката.

Агнес прецени, че поклоните май бяха повечко, отколкото ръкоплясканията налагаха. Наблюдаващата през очите й Пердита заяви: „Тя прекали, разбира се.“

Спуснаха завесата за последен път.

Публиката се разотиде по домовете си.

Зад кулисите и под тавана сценичните работници си разменяха изсвирени сигнали. Рисувани части от света изчезнаха в тъмата горе. Някой обикаляше и гасеше повечето светлини. Полилеят се издигна като торта в таванската си ниша, за да духнат свещите. После и там всичко стихна.

Двайсетина минути след последните овации залата опустя и притъмня, блещукаха само няколко пламъчета на свещи.

Издрънча кофа.

Уолтър Плиндж излезе на сцената, ако този глагол изобщо подхождаше за неговото придвижване. Мърдаше като марионетка на ластици и изглеждаше, че стъпалата му случайно докосват пода.

Зае се да почисти сцената много бавно и много съвестно.

След няколко минути един силует се отдели от кулисите и се примъкна при него. Уолтър сведе поглед.

— Здравей, господин котарако.

Грибо се отърка в краката му. Котките имат инстинктивен усет кой е достатъчно глуповат да им даде храна. Уолтър несъмнено попадаше в тази категория.

— Господин котарако, да ида ли да ти намеря мляко?

Грибо замърка гръмотевично.

Уолтър се повлече на странни пресекулки и се скри зад кулисите.

Две тъмни фигури седяха на балкона.

— Тъжна гледка — отбеляза Леля.

— Има си подходяща работа на топло, а майка му го наглежда — напомни Баба. — Мнозина се оправят по-зле в живота.

— Ама не му се пише по-добро бъдеще, като се замислиш.

— За вечеря имаха два студени варени картофа и половин херинга — сподели Баба. — И не видях много мебели.

— Срамота…

— Ама да знаеш, че тя вече е малко по-заможна — съобщи Баба.

„Особено ако продаде всички ония ножове и ботуши…“ — добави мислено.

— Тоя свят е жесток към старите дами — оплака се Леля, суров матриарх в многолюдния си род и самовластен тиран над половината планина Овнерог.

— Особено ако са наплашени като госпожа Плиндж — съгласи се Баба.

— И аз щях да съм наплашена, ако на стари години имах да се грижа за Уолтър.

— Не за туй ти говоря, Гита. А за страха.

— Вярно, повечето хора, дето те срещат, ги хваща голям страх.

— Госпожа Плиндж живее в страх. — Баба се престори, че не е чула последните думи. — Съзнанието й е направо смазано. Едва успява да мисли от ужас. Усещах го около нея като мъгла.

— Защо? Заради Призрака ли?

— Още не знам. Поне не знам всичко. Но ще го науча.

Леля порови под дрехите си.

— Не ти ли се ще да си пийнеш? — Изпод фустите й се чу приглушен звън. — Имам шампанско, бренди и портвайн. Намира се нещо за мезе и бисквитки.

— Гита Ог, ти си крадла, тъй си мисля — отсъди Баба.

— Не съм! — отрече Леля и с усета към изтънчения морал, присъщ на вещица, добави: — Ако ще и понявгаш да отмъквам нещо, туй не ме прави крадла. Щото не мисля като крадла.

— Хайде да се прибираме при госпожа Палм.

— Добре. Но я първо да хапнем. Не че съм против тамошното готвене, ама при тях всичко е като денонощна закуска, ако схващаш за какво намеквам…

Тъкмо ставаха и откъм сцената се чу шум. Уолтър се връщаше с малко по-охранения Грибо. Без да подозира, че го гледат, пак се захвана да търка сцената.