Маскарад

Маскираният нападател пърхаше сред шайката, а сабята му едва ли не оставяше видими следи във въздуха. По-късно Баба осъзна, че острието изобщо не докосна никого, но пък нямаше и нужда. Когато в мелето шестима са срещу един в мрака, особено ако шестимата не са свикнали набелязаната жертва да е по-неуловима от стършел, а те са се учили на бой с ножове от други некадърници, шансовете да наръгат някого от своите стават сто и един процента, както и поне десетина процента сами да си срежат някое ухо.

Двамата, които още бяха невредими след първите десет секунди, се спогледаха, обърнаха се и хукнаха.

И всичко свърши.

Единственият участник в схватката, който още стоеше прав, се поклони ниско на Баба.

— Ах, бела дона!

Прошумоляха черно наметало и червена коприна, той изчезна. Само за миг се чуха бързи тихи стъпки по калдъръма.

А Баба още не бе докоснала иглите в шапката си.

— Брей, да се не знае! — изсумтя тя.

Погледна надолу. Телата в краката й стенеха или бълбукаха.

— Ау-у, какъв ужас… — процеди Баба и се напрегна. — Като гледам, нужни са ни хубаво сгрята вода и малко превръзки, пък и остра игла за шиене — обърна се към госпожа Плиндж. — Не бива да оставим тези нещастници да кървят до смърт, нали? Нищо, че се опитват да грабят старици…

Жената до нея се бе вцепенила от ужас.

— Длъжни сме да проявим милосърдие, госпожо Плиндж — настоя Баба.

— Ще наклада огъня и ще разкъсам стар чаршаф — смънка жената. — Не знам дали ще се намери някоя игла…

— О, сигурно имам — успокои я Баба, която вече вадеше игла от периферията на шапката си и се наведе към един от крадците. — Доста е ръждясала и тъпа — добави на него, — ама ще се оправяме с каквото се намира подръка.

Иглата проблесна под луната. Неговите ококорени очи се взряха в малкото острие, после в лицето на Баба. Той заскимтя. А раменете му сякаш се мъчеха да потънат в калдъръма.

За късмет никой не видя изражението на Баба в сенките.

— Я да сторим малко добрини — прошепна тя.

Салзела вдигна ръце в драматичен жест.

— Ами ако беше тупнал насред действието?!

— Добре, де, добре — отвърна Ведър, седнал зад бюрото си като в бункер. — Съгласих се. След края на шоуто ще повикаме Стражата. Нищо друго не ни остава. Само ще ги помолим да бъдат по-сдържани.

— Сдържани ли? Вие някога разправял ли сте се със стражник?

— Не че нещо ще разкрият… Вече е избягал по покривите и е далеч, помнете ми думата. Който ще да е той. Горкият доктор Подкоп! Нервите му винаги висяха на косъм…

— А днес и той увисна — промърмори Салзела.

— Това беше много грубиянска шега!

Салзела се наведе към него над бюрото.

— Може да е грубиянска, но всички в трупата са хора на сценичното изкуство. Суеверни. Разстройват се и от дреболия като някакво си убийство на сцената, представете си само…

— Беше убит не на сцената, а зад кулисите. И дори не сме сигурни, че е убийство! Той беше много… потиснат напоследък.

И Агнес се бе втресла, но не от смъртта на доктор Подкоп. Слиса се от собствената си реакция. Беше много стъписващо и неприятно да види мъртвеца, но още по-зле понесе собствения си

интерес към случките, държанието на хората наоколо, думите им. Сякаш стоеше отстрани и само наблюдаваше.

Кристина пък просто се свлече в несвяст. Както постъпи и госпожа Тимпани. Несравнимо по-многолюдна тълпа се суетеше около Кристина, макар че примадоната се опомняше и подчертано припадаше още няколко пъти. Накрая се видя принудена да прибегне до истерия.

Никому не хрумна дори за миг, че Агнес няма да се справи хладнокръвно с всичко.

Пренесоха Кристина в кабинета на Салзела зад сцената и я сложиха на дивана. Агнес донесе паница с вода и кърпа. Започна да й бърше челото, защото съдбата е отредила на някои хора да бъдат настанявани на удобни дивани, а на други — да им носят студена вода.

— Вдигаме завесата след две минути — отбеляза Салзела. — Най-добре е да повикам оркестъра от „Нож в гърба“ отсреща. Тези свине са способни да излеят в гърлата си първата халба, преди да са заглъхнали ръкоплясканията.

— Поне ще могат ли да свирят?

— Никога не им е било присъщо, не виждам как ще им се случи тепърва — отсече Салзела. — Те са музиканти

, господин Ведър. Единственият начин да ги разстрои видът на мъртвец е тялото да цопне в бирата им. Но и тогава ще свирят, ако им предложите компенсация за преживелиците.

Ведър се премести до полегналата Кристина.

— Как е тя?

— Мънка си нещо… — започна да обяснява Агнес.

— Чаша чай? Чай? Някой да иска чаша чай? Няма нищо по-хубаво от чаша горещ чай… е, послъгах, има, но диванът вече е зает, туй е само шегичка, де, без да се обиждате… та някой да иска чаша чай?

Агнес се озърна ужасена.

— Е, на мен ще ми се отрази добре — обади се Ведър с пресилена бодрост.

— Ами ти, госпожице? — намигна Леля на Агнес.

— Ъ-ъ… не, благодаря… тук ли работите?

— Само замествам госпожа Плиндж, на която малко й прилоша — пак й намигна Леля. — Аз съм госпожа Ог. Не ми обръщайте внимание.

Думите й като че удовлетвориха Ведър, дори само защото случайно влезли разносвачки на чай му се струваха най-нищожната заплаха в момента.