Маскарад

Леля Ог се опули. Бе виждала какви ли не необичайни неща през живота си, някои от тях — неведнъж. Елфи, ходещи камъни, подкован еднорог… Веднъж й пуснаха цяла селска къща на главата. Никога обаче не бе съзирала Баба Вихронрав с руж на лицето.

Всички привични възклицания на смайване и изненада се стопиха мигновено в главата й и по принуда се опря на най-старото, научено от собствената й баба.

— Брей, да ме таковат!

— Мадам има прекрасна кожа — отбеляза козметичката.

— Да ме таковат! — повтори Леля.

— Пудра и боички — изсумтя Баба. — Хъ… Поредната маска. Както и да е. — Тя се усмихна смразяващо на фризьора. — Колко ви дължим?

— Ами… тридесет долара? Тоест…

— Дай на тая ж… да, де, на тоя мъж трийсет долара и добави двайсет, че им развалихме спокойствието — промърмори Баба, притиснала длан към главата си.

— Петдесет долара ли? За толкоз може да се купи цял магазин…

— Гита!

— Е, добре. Извинявам се, само да бръкна в касичката…

Леля ги загърби свенливо, вдигна полата си…

… туангтуингтуонгтуанг…

… и пак се обърна с шепа монети в ръка.

— Ето ти ги, добра ми… уф, добри ми човече — процеди тя кисело.

Отвън ги чакаше каляска — най-скъпата, която Баба успя да наеме с парите на Леля. Един лакей им отвори вратата, а Леля помогна на приятелката си да се качи.

— Отиваме право при госпожа Палм, за да се преоблека — реши Баба, щом потеглиха. — После тръгваме към Операта. Нямаме много време.

— Ти добре ли си?

— По-добре не съм била. — Баба докосна косата си. — Гита Ог, нямаше да си вещица, ако не можеше тутакси да стигнеш до заключение, без да умуваш.

Леля закима.

— Тъй си е.

Изобщо не изпитваше неудобство от това. Понякога времето не стига за нищо освен бърз полет над логиката. Доверяваш се на опита, интуицията и изострения усет, за да прескочиш направо към извода. А Леля скачаше нависоко, без изобщо да се засилва.

— Затуй не се съмнявам — продължи Баба, — че из главата ти вече се мотае някакво подозрение за оня Призрак…

— Е… имам някаква идея, да…

— Може би и име, а?

Леля се размърда неловко, но не само заради кесиите под полата си.

— Признавам си, че ми хрумна нещичко. Някакво… предчувствие. Трудно се познава, ама…

И Баба кимна.

— Да. Всичко пасва, нали? Само че е лъжа.

— Нали и ти снощи ми рече, че вече всичко виждаш!

— Какво от туй? Пак си е лъжа. Като оная с маските.

— Каква лъжа пък има в маските?

— Хората разправят, че скривали лицата.

— Че те

наистина скриват лицата — възрази Леля.

— Ама само отвън.

Никой не поглеждаше Агнес. На сцената поставяха декорите за следващото представление. Оркестърът репетираше. Балерините отидоха да се мъчат в своята зала. В немалко стаи хора се разпяваха в пълна липса на съзвучие. Но май никой не искаше от нея да върши нещо.

„Аз съм един блуждаещ глас.“

Изкатери стълбите до стаята си и седна на леглото. Пердето не беше дръпнато и в сумрака странните рози мъждукаха. Бе ги спасила от кошчето за боклук, защото й се сториха красиви, обаче щеше да й е по-леко, ако ги нямаше. Тогава можеше да се заблуждава, че си е въобразила всичко.

Откъм стаята на Кристина не долиташе нито звук. Агнес си напомни, че оттатък всъщност е

нейната стая, а другото момиче само я ползва временно. Влезе.

И завари пълен безпорядък. Кристина бе станала от леглото, бе се облякла — иначе оставаше предположението, че излишно въодушевен обирджия е преровил всяко чекмедже — и бе излязла. Букетите, които Агнес вчера сложи в каквито съдове намери, не бяха пипнати. Останалите също си лежаха недокоснати и вече вехнеха.

Усети се, че мисли откъде да намери съдинки с вода и за тях. Мразеше се за това. Беше тъпо като безобидните й ругатни. Защо ли не вземе направо да напише по себе си „Настъпи ме“ и да легне пред прага на Вселената? Изобщо не намираше утеха в чудесния си характер. А, да… и в хубавата си коса.

Все пак отиде за още съдинки.

Огледалото сякаш властваше над стаята. И май се уголемяваше незабележимо след всеки неин поглед към него.

Ами добре. Трябваше да знае какво става, нали?

С лудешки разтуптяно сърце Агнес започна да опипва около краищата на огледалото. Имаше малка издутина, която изглеждаше част от рамката, но щом я натисна, нещо щракна и огледалото хлътна половин сантиметър навътре. Помръдна, когато тя го натисна.

Агнес издиша въздуха, който бе събрала в гърдите си. И пристъпи вътре.

— Това е отвратително! — заяви Салзела. — Угаждаме на извратени наклонности!

Господин Ведър вдигна рамене.

— Не сме написали на афишите: „Даваме ви шанс да видите как ще удушат някого на сцената.“ Но новината се разнесе бързо. А хората обичат… драмите.

— Значи от Стражата не поискаха да затворим Операта?

— Не поискаха. Но заръчаха да има хора на пост като снощи, а и те щели да сторят каквото е необходимо.

— За да не пострадат самите те, предполагам.

— И на мен не ми харесва, но всичко това е вече прекалено. Сега имаме нужда от Стражата. Освен това ще започнат безредици, ако отменим представленията. В Анкх-Морпорк открай време си падаме по… вълненията. Всички билети са разпродадени. Шоуто трябва да продължи.