Маскарад

— … нали ти се намира малко шоколад? — провери, измъквайки тънко томче изпод полата си. — Ей тука имам една рецептичка, дето може доста да ги развесели…

Лизна си палеца и обърна на 53-та страница — „Шоколадов сюрприз с особена тайна заливка“.

„Да, ще падне голяма веселба…“

Щом някои хора си бяха наумили да дават урок на други хора, същите някои хора не биваше да забравят, че онези, другите, знаят това-онова.

Накъсаните реплики сякаш излизаха от стените, а Агнес слизаше все по-надолу по забравената стълба.

И това някак… гъделичкаше нервите й.

Не че някой казваше нещо важно. Нямаше подходящи за случая гузни признания. Обикновени приказки на хора, мъчещи се да избутат деня до края му. Само че бяха тайно чути приказки.

Разбира се, не биваше да подслушва.

Агнес израсна с внушенията колко много постъпки не бива да извършва. Да подслушва пред вратата, да гледа хората право в очите, да прекъсва събеседника, да се сопва, да се изтъква

…

Но зад стените можеше да бъде Пердита, каквато искаше да стане открай време. На Пердита от нищо не й пукаше. Тя постигаше своето. И носеше каквото й харесва. Пердита Кс. Нит, господарка на мрака и неразкаяла се грешница, можеше да слуша чужди разговори колкото й душа иска. И никога, ама за нищо на света нямаше да се обременява с чудесен характер.

Агнес не се съмняваше, че би трябвало да се прибере в стаята си. Каквото и да се криеше в сенките, сгъстяващи се с всяко стъпало, вероятно не й се полагаше да го намира.

Пердита продължи надолу. Агнес я придружи по неволя.

С питиетата преди обяда засега нямаше проблем, мислеше си господин Ведър. Всички участваха в любезния разговор и абсолютно никой не се бе простил с живота си до този момент.

Много му олекна и когато видя сълзите на признателност в очите на сеньор Базилика, щом певецът научи, че готвачката приготвя гозби от Бриндизи специално за него. Явно беше трогнат.

Ведър се успокои и от факта, че Базилика познава лейди Есмерелда. Нещо в тази жена го озадачаваше до безпомощност. Откри колко му е трудно да разговаря с нея. Да започне с нещо като „Здрасти, научих колко много пари имате, може ли и аз да получа част от тях?“ не му се струваше особено изтънчено.

— И така… ъ-ъ, мадам, какво ви води в нашия… ъ-ъ, град?

— Рекох си, че може и тук да похарча малко пари — отвърна Баба. — Намират ми се в изобилие, да си призная. Все си сменям банките, щото им се препълват трезорите.

Някъде из изтерзания мозък на Ведър частичка от съзнанието му изврещя „Юху-у-у!“ и потри ръце.

— Ако мога да ви бъда полезен… — успя да смотолеви той.

— О, всъщност можете — увери го Баба. — Мислех си…

Отекна удар на гонг.

— А, поднесли са обяда — обяви Ведър.

Подаде ръка на Баба, която го изгледа недоумяващо, преди да си спомни коя е в момента и да го хване под ръка.

До кабинета имаше малка трапезария. Побираше една маса, този път подредена за петима, и една много спретната в дантеленото си боне на сервитьорка Леля Ог.

Тя пъргаво направи реверанс.

Енрико Базилика издаде тих гърлен звук, сякаш се задушаваше.

— Извинявам се, ама изскочи едно проблемче — подхвана Леля.

— Кой умря? — веднага попита Ведър.

— О, никой. Ама и яденето е още живо и е залепнало за тавана. Спагетите пък са направо почернели. Рекох й аз на госпожа Скоба, че ако ще да е чужбинска гозба, не е задължително да хруска толкоз…

— Това е ужасно! Не можем да се отнесем така с нашия виден гост! — Ведър се обърна към преводача. — Моля ви, уверете сеньор Базилика, че незабавно ще поръчаме нови ястия. А ние какво ще хапнем, госпожо Ог?

— Овнешко печено с кнедлички.

Зад лицето на сеньор Базилика от гърлото на Хенри Дембел отново се изтръгна тихо ръмжене.

— Има и сос, пържен с масло — продължи Леля.

Ведър се озърна объркан.

— Тук да няма куче?

— Е, аз пък не смятам, че певците трябва да бъдат глезени — намеси се Баба Вихронрав. — Що за префърцунени гозби? Някои не съм ги и чувала! Защо не му поднесете овнешко като на останалите?

— О, лейди Есмерелда, едва ли е похвално да се отнасяме така към…

Лакътят на Енрико сръга преводача с изразителния жест на човек, току-що видял как кнедличките могат да изчезнат зад хоризонта, ако не внимава. Избоботи много натъртено изречение.

— Сеньор Базилика казва, че ще бъде особено щастлив да вкуси от традиционната храна на Анкх-Морпорк — обясни преводачът.

— О, не бива да го караме… — започна Ведър.

— Всъщност сеньор Базилика настоява

да вкуси от традиционната храна на Анкх-Морпорк — заяви преводачът.

— Ъхъ — изръмжа Базилика и се поправи: — Си!

— Тъй бива — одобри и Баба. — Като сте подкарали в тая посока, дайте му и бира. — Тя игриво мушна корема на тенора с показалец, който потъна в гънките до втората става. — Нищо чудно след ден-два досущ да заприлича на местен човек!

Дървените стъпала свършиха. Оттук започваха каменни.

Пердита си мечтаеше: „Той има огромна пещера някъде под Операта. И там горят стотици свещи, озаряващи с възбуждаща, но и романтична светлина… да, езерото, а на масата, подредена за вечеря, искрят кристал и сребро… разбира се, той има и… да, огромен орган…“