Маскарад

„Ох, как се е вторачил в нея! — мислено възкликна Ведър. — Питам се дали те двамата са били…“

— Ъ… А… това е господин Салзела, нашият музикален ръководител — промълви, щом се опомни.

— За мен е чест — отрони Салзела, стисна силно ръката на Баба и я погледна прямо в очите.

Тя кимна и попита:

— Господин Салзела, какво е първото нещо, което ще изнесете от горяща къща?

Той се усмихна учтиво.

— А вие, госпожо, какво бихте искала да изнеса?

Този път Баба кимна по-умислено и пусна ръката му.

— Желаете ли нещо за пиене? — предложи Ведър.

— Едно малко шери — склони Баба.

Салзела се примъкна до Ведър, докато той сипваше питието.

— Коя е тази, по дяволите?

— Както чувам, била зарината от пари — прошепна Ведър. — Голяма любителка на операта.

— Никога не съм чувал името й.

— Е, сеньор Базилика я познава и това ми стига. Моля те, забавлявай ги, докато уредя нещо за обяд.

Ведър отвори вратата и се спъна в Леля.

— Извинявам се — подхвърли тя с лъчезарна усмивка и стана от пода. — Тия дръжки на вратите се лъскат адски трудно, а?

— Ъ-ъ, госпожо…

— Ог.

— … да, Ог, бихте ли изтичала до кухнята да предадете на госпожа Скоба, че ще имаме още един гост за обяд?

— Ей сегинка.

Леля се понесе устремно. А Ведър кимна доволен. „На такава стара дама може да се разчита…“

Не беше тайна

в най-строгия смисъл на думата. Когато разделяли стаята на две, оставили кухина между стените. А в отсрещния си край тя стигаше до стълба — най-обикновена стълба, до която дори се процеждаше мърлява дневна светлина през прозорец с полепнала мръсотия.

Агнес изпита смътно разочарование. Бе очаквала… ами истински таен проход и може би няколко факела, трепкащи тайно в своите доста скъпи тайни поставки от ковано желязо. Оказа се обаче че по някое време стълбата просто е била отделена от останалите части на сградата. Нямаше никаква тайна, само я бяха изоставили и забравили.

В ъглите се виждаха паяжини. От тавана висяха празни пашкули на изчезнали насекоми. Въздухът смърдеше на отдавна умрели птици.

Но в прахоляка бе проправена пътечка. Някой се бе качвал и слизал поне няколко пъти.

Тя се поколеба накъде да тръгне и пое нагоре. Пътешествието свърши скоро — след още един етаж Агнес стигна до капандура, която дори не беше залостена.

Бутна я нагоре и примижа на ярката светлина, от която вече отвикваше. Вятърът разроши косата й. Един гълъб я изгледа и отлетя, щом тя подаде глава на чист въздух.

Капандурата беше част от покрива на Операта — трудно откриваема дреболия сред хаоса от тавански прозорци и въздушни шахти.

Агнес се прибра вътре и тръгна надолу. Постепенно осъзна, че чува гласове…

Старата стълба не беше напълно забравена. Някой поне знаеше, че е подходяща за проветряване. А заедно с въздушните течения се просмукваха и гласовете. Изпети гами, далечни акорди, откъси от разговори. Със спускането надолу по стъпалата Агнес минаваше през различни слоеве шум, сякаш потъваше в много грижливо направена звукова мелба.

Грибо седеше върху кухненския шкаф и с любопитство гледаше представлението.

— Защо не го докопате с черпака? — учуди се един сценичен работник.

— Щото не стигам дотам! Уолтър!

— Да, госпожо Скоба?

— Дай ми оная метла!

— Да, госпожо Скоба!

Грибо обърна поглед към високия таван, на който лепнеше нещо като десетлъчева плоска звезда.

А в средата й се мъдреха чифт ужасно уплашени очи.

— „Пуснете го във вряща вода“, тъй са написали в готварската книга — оплака се госпожа Скоба. — А що не добавиха: „И внимавайте, че ще се хване за ръба на тенджерата и ще подскочи нагоре“?

Тя размаха дръжката на метлата. Октоподът отстъпи още малко към ъгъла.

— И с пустите спагети съвсем се оплесках — мърмореше готвачката. — Пека ги на скарата от не знам си колко часа, пък те още са твърди като пирони, проклетите гадорийки…

— Ехо-о, аз съм, не се стряскайте. — Леля Ог надникна през вратата. Необятната й личност подейства така дори на онези, които я виждаха за пръв път, че те веднага се успокоиха от думите й. — Май нещо сме загазили?

Огледа сцената, включваща и тавана. Миризмата на прегоряло тесто ставаше все по-натрапчива.

— Аха… Специалният обяд на сеньор Енрико Базилика, нали?

— Трябваше да е специален — уточни готвачката, която упорито и безуспешно посягаше с дръжката на метлата. — Ама тая пуста-опустяла твар не ще да слезе от тавана.

И други съдове къкреха върху дългата желязна плоча на печката. Леля кимна към тях.

— Какво ще има за останалите?

— Овнешко с кнедлички и пържен сос — обяви менюто си готвачката.

— А, туй е свястна храна за нормални хора — подкрепи я Леля, според която мас най-добре се съчетаваше с лой.

— Уж щеше да има и пудинг, ама толкова се улисах покрай гнусната гадинка, че дори не съм го почвала!

Леля внимателно издърпа метлата от ръцете й.

— Я ме чуй… Ти направи достатъчно кнедлички и сос за петима, а пък аз ще ти помогна с един бърз пудинг, бива ли?

— Е, туй си е направо избавление, госпожо…

— Ог.

— Сладкото е в буркана на…

— О, няма да си хабя труда с някакво сладко.

Леля огледа рафта с подправките, ухили се и пристъпи от приличие зад една маса…

… туангтуингтуонгтуанг…