Маскарад

— Да, как иначе… — заядливо потвърди Салзела. — Желаете ли да има няколко прерязани гърла във второ действие? За да не останат зрителите разочаровани?

— Не, разбира се. Не искаме никой да умре. Но…

Това „но“ увисна като покойния доктор Подкоп. Салзела ядосано разпери ръце.

— Впрочем според мен най-лошото отмина — додаде Ведър.

— Надявам се — промърмори музикалният ръководител.

— А къде е сеньор Базилика?

— Госпожа Плиндж го заведе да види гримьорната си.

— Госпожа Плиндж не беше ли убита?

— Не, до този момент днес не сме намирали мъртъвци.

— Е,

това

е добра новина.

— Ами да, при това е десет минути след пладне — подхвърли Салзела, но Ведър не долови иронията. — Да отида да го доведа за обяд, нали? Сигурно е минал половин час, откакто той си похапна за последен път.

Ведър кимна. Когато Салзела излезе, реши да претършува плахо чекмеджетата на бюрото си. Нямаше писмо. Дали пък наистина не е свършило… Дали не е вярно онова, което шушнеха за доктор Подкоп?

Някой почука четири пъти на вратата. Един-единствен човек в света го правеше, без да постигне никакъв ритъм.

— Влез, Уолтър.

Уолтър Плиндж влезе с препъване в стаята.

— Има една дама! Иска да говори с господин Ведър!

Леля Ог подаде глава през отворената врата.

— Ехо-о! Аз съм, не се стряскайте.

— Вие сте… госпожа Ог, нали? — поколеба се Ведър.

Нещо в тази жена го безпокоеше. Не помнеше да е виждал името й в списъка на служителите. Тя обаче се навърташе наоколо, не умираше и правеше приятен чай. В такъв случай защо да се тревожи, че не й плаща?

— Опазил ме господ, не съм аз

дамата

 — натърти Леля Ог. — Аз съм си обикновена като пръстта, от най-достоверен източник го знам. А тя чака долу във фоайето. Рекох си, че е по-добре първо да отскоча дотука и да ви предупредя.

— Да ме предупредите ли? За какво? Нямам никакви уговорени срещи за днес. И коя е тази дама?

— Чувал ли сте някога за лейди Есмерелда Вихронрав?

— Не. Трябвало ли е?

— Прочута покровителка на операта. Навсякъде си строи консерватории — обяви Леля. — И пращи от пари.

— Нима? Но аз съм зает с…

Ведър погледна през прозореца. Пред входа бе спряла каляска с впряг от четири коня. По каляската имаше толкова украса в стил „рококо“, че изглеждаше съмнително конете дори да я помръднат.

— Да, обаче… — пак се запъна той. — Това е твърде неудобно…

— Тя не е от хората, дето обичат да чакат — просвети го Леля, и то съвсем правдиво.

Баба й лазеше по нервите от самото начало на деня, пък и Леля не забравяше как се изложи при пристигането в заведението на госпожа Палм, освен това по палавост с нея не можеше да се мери и цирков клоун. Тя добави:

— Разправят, че на младини била знаменита куртизанка. И се носи мълва, че и тогаз не обичала да чака. Вече не е в занаята, разбира се. Тъй се говори, де.

— Знаете ли, посещавал съм повечето известни оперни театри, но не съм чувал името й — проточи скептично Ведър.

— Аз пък знам, че внимава името й да не се споменава при даренията.

Умственият компас в главата на господин Ведър отново се завъртя в посока „пари“.

— Е, поканете я. Вероятно ще успея да й отделя няколко минути…

— Никой никога не е отделял на лейди Есмерелда по-малко от половин час — намигна му Леля. — Значи да изприпкам и да я доведа, а?

Тя изфуча навън, повличайки и Уолтър.

Ведър се загледа след нея. Поумува, стана и провери в огледалото над камината дали мустаците му са вчесани прилично.

Чу отварянето на вратата и се обърна с най-милата си усмивка, която помръкна леко при вида на Салзела, въвел величавата фигура на Базилика.

Дребният мениджър-преводач се мотаеше край тях като пристанищен влекач.

— А, сеньор Базилика… — промълви Ведър. — Надявам се, че гримьорната ви е харесала?

Базилика се усмихваше безучастно, докато преводачът обясняваше на бриндизийски диалект, после отговори.

— Сеньор Базилика намира гримьорната за чудесна, само килерът не е достатъчно пълен.

— Ха-ха… — подхвана Ведър, но млъкна, защото никой не се присъедини към смеха му. — Всъщност — поправи се припряно — аз съм убеден, че сеньор Базилика ще остане доволен, когато научи какви усилия полагат в кухнята да…

Пак почукаха на вратата. Ведър се втурна да отвори.

Беше Баба Вихронрав, която обаче не остана пред прага, а го избута и нахлу властно в кабинета.

Енрико Базилика сякаш се задави.

— Кой от вас е Ведър? — нетърпеливо попита новодошлата.

— Б-ъ… аз…

Баба си свали ръкавицата и му протегна ръка.

— О, съжалявам. Не съм свикнала видните особи сами да отварят вратите. Аз пък съм Есмерелда Вихронрав.

— Очарован съм. Толкова съм слушал за вас — излъга Ведър. — Моля, позволете да ви представя. Не се съмнявам, че познавате сеньор Базилика…

— Разбира се. — Баба впери поглед в очите на Хенри Дембел. — Сигурно сеньор Базилика помни приятните ни срещи в други опери, чиито имена в момента се изплъзват от паметта ми.

Хенри направи гримаса, наподобяваща усмивка, и каза нещо на преводача си, който заяви:

— Това е изумително. Сеньор Базилика също си спомня с умиление за честите ви срещи в оперни театри, които в момента не би се наел да изброи.

Хенри целуна ръка на Баба и я погледна умоляващо.