Маскарад

Хенри преценяваше, че не го карат да се бъхти от тъмно до тъмно и работата не е непосилна. Притесняваха го обаче перспективите му в кариерата — как да заемеш мястото на покойния си началник, щом той бездруго е от неумрелите? Затова реши, че единственият начин да постигне успех е да Усъвършенства Ума си. Стараеше се да използва всяка възможност. Вероятно бихме описали изчерпателно ума на Хенри Лози, като споменем, че след сдобиване с книга от рода на „Как да усъвършенстваме ума си за пет минути“ той би я прочел със секундомер в ръка. Пред напредъка му в живота се изпречваше неговото тежко чувство за собственото му невежество. Малцина на този свят си създават сами подобни проблеми.

Господин Многорек му връчи двата билета за опера в знак на признателност, след като разнищи едно твърде заплетено исково основание. И Хенри покани майка си да го придружи, защото тя представляваше сто процента от познатите му жени.

Хората често стискаха предпазливо десницата на Хенри от страх да не я откъснат.

Той си купи книга за операта и я прочете усърдно. Бе чул от някого, че е немислимо да отидеш на опера, без да ти е ясно какво се върши там, а шансовете да проумееш ставащото по време на самото представление са нищожни. И в момента усещаше как книгата тежи ободряващо в джоба му. За да бъде вечерта съвършена, имаше нужда единствено от не чак толкова засрамващ родител.

— Ще си купим ли фъстъчки, преди да влезем? — сети се майка му.

— Майко, в Операта не продават фъстъци.

— Нямат фъстъци ли? А какво ще правим, ако песничките не ни допаднат?

Изпълнените с недоверие очи на Грибо просветваха в сумрака.

— Сръгай го с метлата — предложи Баба.

— Няма — отказа Леля. — С пухчо като Грибо трябва да се пипа по-нежно.

Баба затвори очи и размаха ръка.

Изпод кухненския шкаф изригна мяукане, чу се отчаяно драскане на нокти. Оставяйки дълбоки бразди в дъските на пода, Грибо се появи заднешком. Бореше се за всеки сантиметър.

— Вярно, грубостта също върши работа — призна Леля. — Есме, ти никога не си обичала котките, нали?

Грибо би изсъскал срещу Баба, но дори котешкият му мозък беше достатъчно схватлив, за да не допусне такава грешка.

— Дай му рибешките яйчица — смили се Баба.

— Все едно е дали ще ги излапа сега или после.

Грибо подуши съдинката. О, значи нямаше нищо страшно. Искали са да го нахранят.

Баба кимна на Леля. Двете изпънаха ръцете си с дланите нагоре.

Грибо преполовяваше хайвера, когато усети, че Онова пак му се случва.

— Урррроулллл… — изхленчи той, а гласът зазвуча по-плътно с разширяването на гръдния кош и се издигаше над пода с удължаването на задните крака.

Ушите прилепнаха към главата му и се смъкнаха по-надолу.

— … лллуаааа…

— Рединготът е за гръдна обиколка сто и петнайсет сантиметра — напомни навреме Леля и Баба кимна.

— … аааауууу…

Лицето стана по-плоско, мустаците — по-гъсти, а носът на Грибо сякаш придоби собствен живот.

— … уууу… уф, мамка му!

— Няма спор, че се опомня по-бързо напоследък — отбеляза Леля.

— Момчето ми, скоро да си навлечеш дрехите — нареди Баба, стиснала клепачи.

Не че имаше голяма полза от това, както призна пред себе си по-късно. Дори облечен от главата до петите, Грибо успяваше някак да напомни, че е гол под дрехите. Безгрижно щръкналите мустаци, дългите бакенбарди и разрошената черна коса се съчетаваха с изпъкнали мускули, за да създадат представата за незаслужаващ никакво доверие пират или за поет-романтик, отказал се от опиума в полза на сочните мръвки. През едното му око минаваше крив белег и в момента го закриваше черна превръзка. Когато се усмихваше, излъчваше сгъстена, вълнуващо опасна развратност. Можеше да се пъчи и насън. Дори не е пресилено да кажем, че Грибо беше способен да упражнява сексуален тормоз и като си седи мирно в съседната стая.

Освен спрямо вещиците. За Баба си оставаше проклет котарак, какъвто и вид да имаше, а Леля Ог винаги си го представяше като порасналия Пухчо.

Тя оправи папийонката му и се дръпна, за да го огледа придирчиво.

— Какво ще кажеш?

— Прилича на наемен убиец, ама и тъй бива — смили се Баба.

— Ох, че си заядлива!

Грибо опита как се движат ръцете му и опипа неловко абаносовото бастунче. Трябваше му време да свикне с пръстите, но котешките рефлекси са достатъчно гъвкави.

Леля игриво размаха пръст под носа му и той обезсърчено замахна да го перне.

— Ще стоиш до Баба и ще правиш каквото ти рече като добро момче.

— Да-ау, Лельо-оу — неохотно отвърна Грибо и успя да хване бастунчето правилно.

— И никакви тупаници.

— Да-ау, Лельо-оу.

— И да няма оставени парчета от хора на изтривалката.

— Да-ау, Лельо-оу.

— Не щем разправии, както при случката с ония разбойници миналия месец.

— Да-ау, Лельо-оу.

Изглеждаше потиснат. Хората нищо не разбираха от забавления. И най-простичките им занимания бяха приклещени в невероятно усложнени правила.

— И никакво превръщане в котарак, докато не ти позволим.

— Да-ау, Лельо-оу.

— Дръж се прилично и може да спечелиш чиния пушена херинга.

— Да-ау, Лельо-оу.