Маскарад

Тя забоде поглед в краката си.

— Предполагам, че звучи малко пресилено…

Андре докосна ръката й. Пердита усети как Агнес отстъпи заднешком.

— Е, олекна ли ти? — попита той.

— Аз… не знам… всъщност… не знам… Не мога да си представя той да стори зло някому… толкова ми е тъпо…

— Всички са настръхнали. Не се тормози напразно.

— Ще ми бъде… много неприятно, ако смяташ, че се държа глупаво…

— Ще гледам какво прави Уолтър, ако искаш. — Усмихна й се. — Но е най-добре да се заема с работата си.

Пак я озари с усмивка, мимолетна като лятна светкавица.

— Благод…

Той вече крачеше към органа.

В този магазин обличаха господа.

— Не е за мен — обясняваше Леля Ог, — а за един приятел. Висок е към метър и деветдесет, с много широки рамене.

Тя огледа стоката. Защо пък да не му отпусне края? В края на краищата харчи свои пари.

— Черен редингот, дълъг впит панталон, обувки с ония лъскави катарами, цилиндър, широка пелерина с подплата от червена коприна, папийонка, засукано бастунче с шикозна сребърна топка в края… и… черна превръзка за око.

— Превръзка за око ли?

— Да. Може да е с пайети, щото е за Операта.

Шивачът впи поглед в Леля.

— Поръчката е донякъде необичайна. И защо господинът не може да ни посети лично?

— Още не е съвсем господин.

— Но, мадам, нали дрехите трябва да му бъдат по мярка?

Леля Ог отново огледа магазина.

— Чуйте сега какво ще ви река… Вие ми продайте нещо, дето горе-долу пасва, а ние ще му го натъкмим. Извинявам се…

Тя се обърна свенливо…

… туангтуингтуонгтуанг…

… и пак застана с лице към него, приглаждайки полата си. Стискаше кожена кесия.

— Колко ще струва?

Шивачът зяпна тъпо кесията.

— Боя се, че не можем да приготвим всичко това поне до идната сряда.

Леля Ог въздъхна. Вече свикваше с един от най-фундаменталните закони на физиката. Времето е равно на пари. Следователно и парите са равни на време.

— Аз пък се надявах да сте по-оправни — сподели и заподмята кесията на дланта си.

Шивачът я удостои с високомерен поглед.

— Ние сме майсторите тук, мадам. Според вас кога би трябвало да привършим?

— Какво ще речете да е след десетина минутки?

Дванадесет минути по-късно тя излезе от магазина, стиснала голям пакет под едната мишница, кутия за шапки под другата и с абаносово бастунче между зъбите.

Баба я чакаше отвън.

— Всичко ли купи?

— Ъфъ.

— Ако искаш, аз ще взема превръзката за око.

— Задължително е да си имаме трета вещица — реши Леля, опитвайки се да пренареди пакетите. — Младата Агнес има якички ръце.

— Знаеш — скастри я Баба, — че ако я хванем за яката и я измъкнем оттам, разправията край няма да има. Ще стане вещица, когато поиска.

Тръгнаха към задния вход на Операта.

— Добър ти ден, Лес — весело изрече Леля, щом влязоха. — Вече не те сърби, нали?

— Госпожо Ог, тоя ваш мехлем си е същинско чудо — похвали я портиерът, а мустаците му помръднаха в намек за усмивка.

— Госпожа Лес добре ли е? Как е кракът на сестра й?

— Оправи се, госпожо Ог, благодаря за вниманието.

— А туй е Есме Вихронрав — представи приятелката си Леля, — само ми помага да донеса едни неща.

Портиерът кимна сговорчиво. Очевидно преливаше от доброжелателство към всяка приятелка на госпожа Ог.

— Нека влезе, госпожо Ог.

Двете продължиха по прашната плетеница от коридори, а Баба се замисли не за пръв път, че Леля владее присъща само на нея магия.

Тя не толкова влизаше в някое място, колкото се просмукваше. Без да се насилва, бе развила природната си дарба за симпатия към хората в същинско окултно изкуство. Баба Вихронрав не се съмняваше, че нейната приятелка вече знае имената, семейните истории, рождените дни и любимите теми за клюки на половината хора тук, вероятно бе открила и ключетата, с които се отварят душите им. Независимо дали с разговори за децата, отвара за болезнените мазоли по краката или някой от по-мръснишките си вицове, Леля си намираше най-удобната ниша и само денонощие по-късно всички смятаха, че я познават, откакто се помнят. Започваха да й разказват какво ли не. По своя воля. И то охотно. Леля Ог умееше да се разбира с хората. Би накарала дори статуя да й поплаче на рамото и да си признае какво е истинското й мнение за гнусните гълъби.

Същински талант. На Баба не й стигаше търпение да го развие у себе си. Но понякога се питаше дали не е пропуснала нещо в живота.

— Вдигат завесата след час и половина — осведоми я Леля. — Обещах на Гизела да й помогна…

— Коя е Гизела?

— Ами гримира разни хора тука.

— Ти и понятие си нямаш от грим!

— Че нали боядисах клозета? Освен туй рисувам личица по яйцата, дето ги подарявам на хлапетата.

— Друго занимание нямаш ли? — прояви саркастичен интерес Баба. — Няма ли да вдигнеш завесата със собствените си ръце? Или да заместиш балерина, дето си е навехнала крака?

— Вярно, обещах да помогна с разнасянето на пиенето по време на соарето — потвърди Леля, по която иронията се плъзгаше като вода по нажежена печка. — Доста хора от персонала са офейкали заради Призрака. Соарето почва след половин час в голямото фоайе. И ти ще трябва да отидеш, щом си такваз покровителка.

— И що е туй соаре? — недоверчиво попита Баба.

— Нещо като тузарски купон преди операта.