Маскарад

— Добре — отвърна Леля и се отдалечи забързано, мърморейки под носа си: — Да, бе… Свърши туй, направи онуй…

— Мадам, едно питие насам, моля.

Леля сведе поглед.

— Леле-мале… Ти какво си?

Явлението с мъхната шапка на главата й намигна.

— Аз съм граф дьо Нобс — заяви и посочи една подвижна стена, — а ей туй е граф дьо Тритус.

Леля се позагледа в трола.

— Още един граф, значи? Брей, станахте повече, отколкото мога да преброя. Какво да бъде за вас, господа полицаи?

— Полицаи ли? Ние?! — възкликна граф дьо Нобс. — Защо пък решихте, че сме от Стражата?

— Щото той си е нахлупил шлема — посочи Леля. — И си е забол значката на сакото.

— Казах ти да го махнеш! — изсъска Ноби и се усмихна неловко на Леля. — Военен шик, тъй да се каже. Моден аксесоар, де. Ние сме заможни господа, които нямат нищо общо, ама нищо, със Стражата в тоя град.

— Добре,

господа, желаете ли да ви поднеса вино?

— Не пием, кат сме на работа — заяви тролът.

— О, много ти благодаря, граф дьо Тритус — горчиво промълви Ноби. — Под прикритие, няма що! Ами вземи да размахаш и палката, щом сме я подкарали тъй…

— Ако тъй ще има ред и спокойствие…

— Прибери я, бе!

Веждите на граф дьо Тритус се събраха от мисловното усилие.

— Пробутваш ми ирония, значи? Към по-старши по звание, а?

— Няма как да си по-старши, щото не сме стражници. Хайде, бе, Командир Ваймс ти обясни три пъти

…

Леля Ог се отдръпна тактично. Достатъчно жалка картинка бяха и без да ги слуша.

Признаваше, че попадна в нов за нея свят. Бе свикнала с всекидневие, в което мъжете носят пъстри дрехи, а жените се обличат в черно. Това много улесняваше избора на премяна сутрин. Но в Операта правилата бяха обърнати наопаки… както и здравият разум впрочем. Тук жените се обличаха като захарни петлета, а мъжете приличаха на пингвини.

Тъй… значи ченгетата са довтасали. Общо взето, Леля Ог спазваше законите, когато нямаше сериозна причина да ги наруши. И естествено изпитваше дълбоко вкоренено недоверие към полицията.

Например не можеше да се съгласи с подхода им към кражбите. Леля се отнасяше към кражбата като вещица, тоест несравнимо по-гъвкаво от закона и хората, чиято собственост си струваше да бъде отмъкната. Те проявяваха склонност да размахват грамадния тъп топор на закона в обстоятелства, които изискваха тъничкия скалпел на разсъдливостта.

Не, реши тя. Полицаите с тромавите им ботуши нямаха място тук в такава нощ. Нямаше да е зле, ако патравите крака на Правосъдието се спънат в някое умело подложено камъче.

Тя се шмугна зад позлатена статуя и порови в слоевете на дрехите си. Хората наоколо се огледаха с недоумение, щом дочуха пляскането на опънати ластици. Знаеше си, че го носеше за особени случаи…

Звънна шишенце. Аха, ето го.

След малко Леля Ог излезе благопристойно с две чашки на подноса и се запъти право към стражниците.

— Плодова напитка, господа полицаи? Ох, че съм глупава, какви ги разправям. Никакви полицаи, разбира се. Искате ли домашна плодова напитка?

Детритус подуши чашата недоверчиво и синусите му мигновено се прочистиха.

— К’во има вътре?

— Ябълки — тутакси го увери Леля. — Е… предимно ябълки.

А под ръката й две разлети капки проядоха метала на подноса, тупнаха на килима и задимяха.

Залата бръмчеше от шумотевицата, докато почитателите на операта се настаняваха, а госпожа Лози си търсеше обувките.

— Майко, наистина не биваше да ги сваляш.

— Ама от мазолите направо ми причернява.

— Да не си донесе и плетивото?

— Забравих го в дамската тоалетна.

— Ох, майко…

Хенри Лози отбеляза страницата в книгата си и вдигна влажните си очи нагоре. Примижа. Точно над него, много високо, сияеше кръг от искряща светлина.

И майка му погледна натам.

— Това пък какво е?

— Според мен е полилей.

— Доста е големичък. И на какво се крепи?

— Майко, убеден съм, че са измислили специални въжета и каквото още е нужно.

— Аз пък си мисля, че е опасничко.

— Сигурен съм, че нищо не ни заплашва.

— Ти пък какво разбираш от полилеи?

— Майко, уверен съм, че хората не биха влизали в Операта, ако имаше някакъв шанс полилеят да им се стовари на главите — сподели изводите си Хенри, опитвайки се да прочете нещо от книгата.

Вдигане на завесата след пет минути…

Салзела огледа войската си. Състоеше се от сценични работници, бояджии и когото още можеха да отделят тази вечер. А в края на редицата около петдесет процента от Уолтър Плиндж успяваха да заемат стойка „мирно“.

— Всички знаете къде да застанете — напомни Салзела. — Ако видите нещо — каквото и да е то, — веднага ми съобщете. Разбрахме ли се?

— Господин Салзела!

— Кажи, Уолтър.

— Господин Салзела, не бива да прекъсваме операта!

Музикалният ръководител поклати глава.

— Хората ще ни влязат в положението…

— Господин Салзела, шоуто трябва да продължи!

Някой вдигна ръка.

— Господин Салзела, все пак той е прав…

Салзела завъртя очи от нетърпение.

— Просто спипайте Призрака. Ако се размине без излишна врява — толкова по-добре. Разбира се, аз също не искам да прекъсвам шоуто.

Видя как си отдъхнаха.

Тежък акорд изпълни въздуха над сцената.

— Какво става, по дяволите?

Салзела мина отзад и го пресрещна развълнуваният Андре.