Маскарад

— Научил е за Призрака, значи? Призрака, който се появява, щом си сложи маската… нали, Уолтър Плиндж? Човекът си рекъл, че може да се възползва. И когато дойде време Призрака да бъде заловен… ами щяло е да има Призрак, когото да хванат. И най-хубавото е било, че всички са щели да повярват. Щели са да се почувстват гадничко, но пак са щели да вярват. Дори Уолтър Плиндж е нямало да бъде сигурен, щото умът му е оплетен като кълбо. — Баба дълбоко си пое дъх. — Може да е оплетен, ама не е

разкривен. — Отекна въздишка. — Нещата трябва да стигнат докрай. Не може иначе.

Тя си свали шапката и порови под върха.

— Уолтър, нямам нищо против да ти река туй-онуй, щото нито ще разбереш, нито ще запомниш. Някога имало една стара злобна вещица, наричали я Черната Алис. Била същински страх и ужас. Не е имало нито по-лоша, нито по-могъща. Досега, де. Щото бих могла да й се изпреча, да й плюя в очите и да й измъкна зъбите от устата. Тя не различавала Правилното от Неправилното, затуй всичко се изкривило в главата й и тъй се свършило с нея. Лошото обаче е, че като различаваш Правилното от Неправилното, не можеш да избереш Неправилното. Няма как да го избереш и да продължиш живота си нататък. Та тъй… Ако бях зла вещица, можех да усуча мускулите на господин Салзела около костите му и да ги натроша, както ми щукне… Ако бях зла. Можех да сторя разни неща в главата му, да променя онуй, за което се мисли, и той щеше да падне на каквото е останало от коленете му и да ме моли да го превърна в жаба. Можех да му направя ума като бъркани яйца, да го накарам да чува цветовете и да слуша миризмите… Ако бях лоша. Ами да. — Този път въздишката беше по-дълбока и тежка. — Само че нищо таквоз няма да му сторя. Щото щеше да е Неправилно.

Тя се изкиска пренебрежително. Ако Леля Ог я слушаше в момента, щеше да изрази мнението си така: лудешкият кикот на незабравимата — уви! — Черна Алис, злото подхилване на побеснял вампир, чийто морал е по-жалък и от правописа му, или сърдечният смях на най-изобретателния мъчител не могат да ти вледенят душицата като щастливото кискане на Баба Вихронрав, канеща се да стори онова, което й се струва най-добро.

От шапката си Баба извади тънка като хартия маска. Лицето беше само скицирано — гладко, бяло, простичко. Имаше полукръгли дупки за очите. Маската нямаше нито весело, нито тъжно изражение.

Завъртя я между пръстите си. Уолтър май не смееше да диша.

— Най-обикновена вещ, нали? — подхвърли Баба. — Наглед е красива, ама си е проста като всяка друга маска. Някой магьосник може да се занимава с нея цяла година и пак да рече, че не е открил нищо магическо. Но туй, Уолтър Плиндж, само ни подсказва колко знаят магьосниците.

Подхвърли му маската. Той я улови жадно и я сложи на лицето си.

Изправи рамене с гъвкаво движение на танцьор.

— Не те знам какво си зад маската — промълви Баба, — но „призрак“ е друга дума за „дух“, което пък е друга дума за „душа“. Тръгвай, Уолтър Плиндж.

Маскираната фигура не помръдна.

— Тоест… тръгвай, Призрако. Шоуто трябва да продължи.

Маската кимна и се втурна навън.

Баба плесна с ръце и сякаш прозвуча прокобен гръм.

— А тъй! Я да сторим малко добро! — заяви тя на Вселената.

Всички я гледаха.

Това беше късче от времето, мъничка точица между миналото и бъдещето, когато и секунда може да се точи безкрайно…

Агнес усети изчервяването, което нахлу към лицето й като отмъщение на някой бог на вулканите. Знаеше си, че добере ли се до главата й, ще я удави.

„Ей сега ще се извиниш“ — присмя се Пердита.

— Млък! — кресна Агнес.

Затропа напред, без да даде време на ехото да се върне от най-далечните ъгълчета на залата, и дръпна червената маска.

Целият хор се отзова подобаващо. В края на краищата това беше опера. Шоуто спря, но операта продължаваше…

— Салзела!

Той сграбчи Агнес и запуши с длан устата й.

Другата му ръка се стрелна към колана и извади сабята от ножницата.

Оръжието не беше сценичен атрибут. Острието изсвистя във въздуха, когато се завъртя към хора.

— Ау, ау, ау — промълви той. — Май се държа твърде оперно. А сега се опасявам, че трябва да взема нещастното момиче за заложница. Най-подходящата постъпка при тези обстоятелства, нали?

Огледа се тържествуващо. Втрещената публика наблюдаваше безмълвно.

— Никой ли не се сеща да каже „Няма да ти се размине безнаказано“? — подкани Салзела.

— Няма да ти се размине безнаказано — обади се Андре иззад кулисите.

— Предполагам, че сградата е обкръжена? — жизнерадостно попита Салзела.

— Да, сградата е обкръжена.

Кристина писна и припадна.

Салзела се усмихна още по-сияйно.

— Ах, ето някой, който наистина принадлежи

на операта! Но ми се иска да знаете, че все пак ще ми се размине безнаказано, защото не мисля като в опера. Аз и младата дама ще слезем в подземията, където може би ще я зарежа невредима. Сериозно се съмнявам да сте обкръжили и подземията. Дори аз не знам докъде стигат всички тунели, а ви моля да повярвате, че съм ги проучил много старателно…

Той почака. Агнес се мъчеше да се отскубне, но Салзела затегна хватката си около шията й.