Маскарад

— А що се отнася до зрителите — избухна Салзела, който отново се изправи и се олюля, — май ги мразя повече и от операта!!! Толкова са невежи!!! Сред тази сган едва се намира някой, който има представа от музика!!! Говорят за

мелодийки!!! По цял ден се стараят да бъдат разсъдливи хора, после влизат тук и оставят ума си на закачалките в гардероба…

— Щом е така, защо не се махнахте? — сопна му се Агнес. — Нали сте откраднал толкова пари? Защо не заминахте надалеч, като мразите толкова операта?

Салзела я гледаше втрещен и се клатушкаше. Отвори уста нерешително, сякаш опитваше на вкус непривични думи.

— Да се махна ли? — успя да изломоти. — Да се махна? От операта

!… Арргх… арргх… арргх…

За пореден път се стовари на пода.

Андре побутна с крак падналия музикален ръководител.

— Умря ли вече?

— Как може да е умрял? — разсърди се Агнес. — Как е възможно никой да не вижда, че…

— Знаете ли какво ме потиска най-силно? — изтръгна от гърлото си Салзела, изправил се на колене. — Че в операта всеки се бави толкова!!!!!… когато!!!!!… арргх… арргх…

Свлече се.

Трупата почака малко. Публиката задружно затаи дъх.

Сега пък Леля Ог го побутна с ботуш.

— Ъхъ, дотука беше. Май туй беше последният му бис.

— Но Уолтър не го намушка! — възкликна Агнес. — Защо никой не иска да ме чуе? Вижте, сабята дори не е забита в тялото му! Стиснал я е под мишница, за бога!

— Да — потвърди Леля. — Колко жалко, че и той не забеляза. — Почеса се по рамото. — Ей, от тия балетни дрешки взе да ме сърби…

— Но той е мъртъв!

— Прекалил е с вълнението, като гледам — съгласи се Леля, докато се мъчеше да нагласи една презрамка.

— Прекалил ли…

— Увлякъл се е. Знаеш ги тия артистични натури, щото и ти си от тях.

— Той

наистина ли е мъртъв? — попита Ведър.

— Тъй изглежда — увери го Баба. — Готова съм да се обзаложа, че беше най-оперната смърт в историята.

— Но това е ужасно!!! — Ведър сграбчи бившия Салзела за реверите и го изправи. — Къде са ми парите? Хайде, признай си, кажи ми какво си направил с моите пари!!! Не те чувам!!!! Но той нищичко не казва!!!!

— Щото е малко умрял — напомни Баба. — Мъртъвците не са приказливи. Почти без изключение.

— Е, вие пък сте вещица!!! Не можете ли да направите онова нещо с картите и стъклените топки?

— Ами можем… да поиграем покер — обади се Леля. — Идеята не е лоша.

— Парите са в подземията — отрони Баба. — Уолтър ще ви заведе.

Уолтър Плиндж тракна с токове.

— Непременно. И то с удоволствие.

Ведър се облещи. Гласът принадлежеше на Уолтър Плиндж и явно прозвуча откъм лицето на Уолтър Плиндж, но и гласът, и лицето се различаваха от предишните. Мъничко. От гласа изчезна колебливата плашливост. А от лицето — разкривеният поглед.

— Ох… — изпъшка Ведър и пусна сакото на Салзела.

Тялото тупна.

— И понеже се освободи мястото на музикалния ръководител — продължи Баба, — няма да сбъркате, ако помислите за младия Уолтър.

— Уолтър ли?

— Той е научил за операта всичко, което може да се знае за нея — увери го Баба. — Знае всичко и за Операта.

— Само да видите каква музика е написал… — намеси се Леля.

— Уолтър? Музикален ръководител? — мърмореше Ведър.

— … мелодийки, дето веднага можеш да си ги запееш…

— Да, май ви очаква голяма изненада — натърти Баба.

— … има една за моряци, дето танцуват и пеят, че им липсвали жените…

— Този все пак

е Уолтър, нали?

— … има една и за някакви много музикални проклетници…

— О, Уолтър си е — потвърди Баба. — Същият.

— А пък има и една — ха! — дето се прескачат разни котки и пеят, много се накефих — сподели Леля. — Хич не ми го побира умът как я е измислил…

Ведър се почеса по брадичката. Световъртежът му идваше в повечко.

— На него може да се разчита — настоя Баба. — Той е честен. А вече ви рекох, че знае всичко за Операта. Кое къде е, таквиз ми ти работи…

Ведър се пресити от слушане.

— Уолтър, а самият ти искаш ли да бъдеш музикален ръководител?

— Благодаря ви, господин Ведър — отвърна Уолтър Плиндж. — Много ще се радвам. Но какво да се договорим за чистенето на клозетите?

— Моля?

— Нали не се налага да изоставя тази работа? Тъкмо ги отпуших.

— Така ли? А, добре. Сериозно? — Очите на Ведър се кръстосаха за миг. — Ами чудесно. Можеш да си пееш, докато ги чистиш — добави щедро. — И дори няма да ти намаля заплатата! Аз… аз ще я повиша! Шест… не, седем лъскави долара!

Уолтър замислено плъзна пръсти по бузата си.

— Господин Ведър…

— Слушам те, Уолтър.

— Струва ми се… че плащахте на господин Салзела четиридесет лъскави долара…

Ведър погледна Баба.

— Той да не се е превърнал в някакво чудовище?

— Вие само чуйте какво е съчинил — мина в атака Леля. — Приказни песнички, а дори не звучат чужбински. Ето, погледнете… извинявам се замалко…

Обърна гръб на публиката…

… туангтуингтуонгтуанг…

… и отново засия към всички с дебела пачка нотни листове в ръцете си.

— Разбирам аз от хубава музика — подхвърли на Ведър, бутна му листовете и започна да сочи трескаво. — Вижте, навсякъде си има кръгчета и къдрави опашчици…

— Ти ли написа тази музика? — вторачи се Ведър в Уолтър.

— Така е, господин Ведър.