Маскарад

— А бе, Франк, на мястото на стария досадник стои някаква маймуна…

— Млъкмлъкмлък!

Удовлетворен, орангутанът вдигна ръце.

Оркестърът впи погледи в него. И ги задържа.

Нито един диригент в историята на музиката — дори онзи, който изпекъл на цимбал и изял черния дроб на флейтиста заради прекаляването с фалшиви тонове, нито онзи, който намушкал трима вироглави цигулари с палката си, нито пък онзи, който подхвърлял особено ехидни забележки на висок глас — не се бе радвал на такова почтително внимание.

На сцената Леля Ог се възползва от затишието, за да смъкне главата на един жабок.

— Мадам!

— Извинявам се, помислих те за другиго…

Дългите ръце замахнаха. И с един пооплескан, но звучен акорд оркестърът засвири отново.

А балерините след първоначалното объркване, по време на което Леля Ог обезглави един клоун и един феникс, се помъчиха да продължат танца.

Хорът се пулеше сащисано.

Кристина усети потупване по рамото и се озърна към Агнес.

— Пердита! Къде беше?! — изсъска тя. — След малко започва моят дует с Енрико!

— Трябва да ми помогнеш! — засъска и Агнес.

А в душата й Пердита надигна глава: „Енрико, а? Всички останали трябва да го наричат сеньор Базилика…“

— В какво да ти помогна?! — не разбра Кристина.

— Да смъкнем маските от всички!

Веждите на Кристина се извиха прелестно.

— Но нали това ще се случи чак в края на операта?!

— Ъ-ъ… промениха действието! — припряно я увери Агнес.

Извъртя се към един благородник с глава на зебра и отчаяно дръпна маската. Показалият се отдолу певец я изгледа злобно.

— Извинете! — прошепна тя. — Сбърках ви с друг!

— Не бива да ги сваляме до самия край!

— Има промяна!

— Така ли? Никой не ми каза!

Жираф с твърде къса шия се примъкна при тях.

— Какво става?

— Голямата сцена със свалянето на маските ще бъде сега!

— 

И на мен никой не ми каза!

— Е, да, но кога ли се е случвало да ни предупредят навреме? Нали сме някакви си

хористи… А, защо дъртият Трубелмахер носи маймунска маска?…

Леля Ог профуча край тях в пирует, заби се като снаряд в един слон с фрак и го обезглави, вкопчвайки се в хобота му. После прошепна:

— Търсим Призрака, ясно?

— Но… Призрака е мъртъв…

— Трудни са за убиване тия призраци — просвети го Леля.

Слухът плъзна като кръгове по вода. Няма по-подходяща среда за разпространението му от един хор. Типове, които не биха повярвали и на висш жрец, ако заяви, че небето е синьо, и представи клетвени декларации по въпроса от белокосата си майчица и три девствени весталки, са готови да се заслушат във всичко, прошепнато им с мрачен глас от абсолютен непознат в кръчмата.

Един папагал какаду се пресегна и смъкна маската на по-дребен свой себеподобен…

Ведър хлипаше. Ставащото беше по-лошо и от деня, когато млякото за биене на масло избухна. По-лошо дори от внезапното сгорещяване, заради което цял склад с „Ланкърско извънредно ароматно“ се пръсна като бомба.

Операта се превърна в пантомима.

А публиката се

смееше.

В момента единственият маскиран май беше сеньор Базилика, който наблюдаваше боричкащия се хор с цялото веселие, което маската му успяваше да изрази… а то не беше никак малко за всеобща изненада.

— О, не… — стенеше Ведър. — Това няма да го преживеем! Той никога няма да се върне тук! Мълвата ще се разнесе по всички опери и никой няма да припари тук на гастроли!

— К’во ням’ло д’тане? — изгъгна някой зад него.

Ведър се обърна.

— О, сеньор Базилика! Не видях как ме доближихте… Тъкмо се надявах, че няма да помислите тази вечер за типична в нашата Опера!

Сеньор Базилика рееше поглед през него като през стъкло и леко се олюляваше. Ризата му беше разпрана.

— Н’кой…

— Моля?

— Н’кой… н’кой м’фрасна п’тиквата. Дай в’да, моля…

— Но вие… трябва да пеете… след малко… нали? — заекна Ведър. Сграбчи зашеметения мъж за реверите и го придърпа към себе си, тоест успя само да увисне, като обувките му се мотаеха до коленете на Базилика. — Кажете ми… че сте там… на сцената… моля ви!!!

Дори в замаяното си състояние Енрико Базилика, същият и Хенри Дембел, долови същественото противоречие в чутите твърдения. Реши да се придържа към известните му факти.

— Н’кой м’фрасна в к’ридора…

— Значи онзи там не сте вие?

Базилика примига бавно.

— Аз н’съм аз ли?

— След миг-два ще пеете прочутия дует!!!

Още една мисъл се вмъкна в пострадалата глава на Базилика.

— Тъй ли? А, д’бре… Ч’кам с нет’рпение. Н’съм се сл’шал как пея…

Въздъхна тихичко и щастливо, преди да се просне по гръб.

Ведър се облегна на една колона, за да не падне. Но челото му се набръчка и в най-добрите традиции на театралната забавена реакция той зяпна безчувствения тенор и преброи до едно на пръсти. Обърна се към сцената и преброи до две.

Усещаше, че всеки момент в изреченията му ще се намести и четвърти възклицателен знак.

Енрико Базилика на сцената въртеше маската си на всички страни. Отдясно зад кулисите Ведър си шепнеше с групичка сценични работници. Отляво чакаше тайният пианист Андре, а до него се извисяваше много едър трол.