От контекста на изказването му разбрах, че в града той е главният по културата. Целият културен живот тук се крепи върху неговите широки плещи и той единствен го вдъхновява, разбира се, с поддръжката на „господин кмета“ и въпреки съпротивата на разни кресльовци и паникьори. (Ако сам не се похвалиш, няма кой да те похвали.) Оказва се, че и концертът на Джихангир на нашия стадион е също негова лична заслуга. Именно той, въпреки кресльовците и паникьорите, е привлякъл Джихангир при нас направо изпод самия нос на Оренбург и ето че сега цяла Европа пише за нас, а не за тях.
Всичко това допадаше на кмета и той се ободряваше направо пред очите ни докато изведнъж ни в клин, ни в ръкав, Г. А. каза: „Пьотр Викторович, аз смятах, че ще говоря с вас насаме. Ако сте заети, мога да дойда и по-късно.“ Каза го с един такъв неприятен и даже свадлив тон. Настъпи много неловка пауза, ченето на кмета за малко да се откачи от изненада, а нашият културтрегер стана толкова червен, че чак почерня. Впрочем, той бързо се овладя, извини се и усмихнат заговори, сякаш нищо не е станало. Каза, че всъщност се е отбил само за минута, колкото да поднесе за подпис ето тази сметка. Кметът я подписа, без да чете и след още едно извинение културтрегерът си отиде. След това се проведе следният разговор:
Кметът. Е, Георгий Анатолиевич, учуди ме, много ме учуди ти, братче! Единственият човек в града, който те подкрепи, а ти се държиш с него като с враг!
Г. А. (с тон, който ми се стори умишлено нравоучителен). Аз, Пьотр Викторович, нямам нужда от поддръжката на какви да е хора. Аз, Пьотр Викторович, съм придирчив човек.
Кметът. А аз не придирям, така ли? Много ти благодаря. Моето мнение, обаче е, че всеки, който се застъпва за доброто дело, е мой съюзник. Независимо от това, дали той ми харесва или не, дали ми е симпатичен или антипатичен.
Г. А. За доброто дело невинаги се застъпват с добри намерения. Представи си, например, че магазинът, който търгува с военно имущество, е затрупан с употребявани десантни комбинезони. Кой е главният потребител на тези парцали? Флоровете. Тогава кой ще бъде най-големият защитник на Флората? Управителят на този магазин.
Кметът. (С огромно подозрение.) Ти май намекваш за нещо?
Г. А. Засега не намеквам за нищо. Искам да кажа, че около доброто дело винаги се трупат най-различни хора — и добри, и не много добри, и пълна измет. Флората е пазар за пласирането на наркотици. Ударът по Флората е удар по наркомафията. Помни ми думата, ако утре в града започне дискусия, вестниците веднага ще пишат, че аз съм най-големият мафиоз. А тебе ще обвинят, че си ми съучастник!
Кметът. (смаяно). Олеле, мале! За това пък не бях си и помислял.
Г. А. Ето, сега си помисли. И бъди готов: предстои ни битка, по-тежка от онази на изборите.
Когато си тръгнахме, Г. А. ме попита какво мисля по този повод. Не е много приятно да кажеш на своя учител, че не си съгласен с него, но истината е по-ценна, и затова отговорих честно: Флората активно не ми харесва. Смятам, че тя е извор на всякаква мръсотия, която изтича към града и затова моите симпатии се оказват на страната на неговите противници. Друг е въпросът, че аз също не приемам и съм против насилствените действия. Язвите трябва да се лекуват, а не да се секат с брадва. Така че в това отношение съм на страната на Г. А.
Той помълча малко, а после запита какво мисля за свободата да избираш начина си на живот. Отвърнах, че разбира се, трябва да има пълна свобода, но при условие избраният начин на живот да не пречи на никого. „Така че в това отношение ти си на страната на Флората, така ли?“ — доста иронично каза Г. А. Обърках се, но за не повече от половин минута. След това възразих, че никога не съм отричал Флората напълно. Ясно е, че тя има и своите плюсове, иначе нямаше да привлича толкова много хора.
Според мен, Г. А. хареса това мое разсъждение, но разговорът приключи, защото вече бяхме влезли в градския отдел „Просвета“ и се оказахме пред секретарката на завеждащия. Секретарката влезе в кабинета на Ребека и се забави доста дълго, така че за да запълним безполезното стоене, ние разглеждахме миналогодишната изложба на детски рисунки, окачена по стените. Хареса ми едно акварелче със заглавие: „Моят любим учител“. Беше нарисуван Г. А., но неизвестно защо — по време на обед. В едната му ръка имаше огромно парче торта, в другата — огромен черпак, пълен със сладко и още един огромен буркан със сладко стоеше на масата пред него. Явно момченцето беше събрало на рисунката всичките си любими неща.
След това се явихме.
Ребека Самойловна се ръкува с Г. А. и веднага запита: „А какъв е този юноша?“ Г. А. отговори: „Това е мой випускник и ще му бъде полезно да послуша. Нали не възразяваш?“ Отначало Ребека май искаше да възрази, но после по някаква причина се отказа. Тя ми подаде ръка и ние се запознахме. Аз седнах в ъгъла и се приготвих да гледам и да слушам.