Небесни псета

— Парче и половина! — намеси се Стражински. — Има лице като капак на кошче за смет, от ония, изрисуваните.

Аз го изгледах злобно от глава до пети, Тайтелбаум само изсумтя. Стражински се ухили мръснишки до уши — чакаше да си довърши остроумната реплика.

— На драго сърце бих си седял по цял ден на него.

От тази страна на улицата имаше гастрономи и магазини за евтини преоценени стоки, както и закрит киносалон за порнофилми, над който се мъдреше очукана табела с изпопадали букви: „КОКТ ЛИ И КУР БИЙ И“. Мястото, където се подвизаваше нашата всеотдайна Роза, се падаше точно срещу киното и се помещаваше в нещо, което преди явно е било мебелен магазин. По огромните витрини накриво висяха прашни щори, входната врата беше заключена. Единственият опознавателен знак беше написаната на ръка табелка над вратата, върху която прочетох само: „Нощен приют“, а отдолу: „За влизане — натисни звънеца“. Върху стъклената врата беше спусната плътна щора — опитах се да надзърна отстрани на щората, но не видях нищо.

Натиснах звънеца и чух отвътре сподавен вик. Отстъпих назад и зачаках. След малко някой размърда щората и в мен се вторачи сиво око върху черно лице.

— Какво искаш?

Ухилих се и се опитах да изглеждам безобиден.

— Здравей. Търся Роза Мендес.

— За какво ти е Роза?

Понаведох се, но пак не видях през процепа в щората нищо друго, освен малък полумесец от лицето на жената.

— Казвам се Марти Бърнс. Праща ме лейтенант Тайтелбаум от Шейсет и девети полицейски участък. Госпожица Мендес тук ли е?

Жената се обърна, каза нещо на някого вътре и пак ме погледна през щората.

— Ченге ли си?

— Не, госпожице, частен детектив съм.

— Нещо не ми приличаш на детектив. Но изглеждаш добре за бял.

— Радвам се да го чуя.

Продължих да стърча пред вратата и да се хиля като последния глупак на окото без тяло, което продължаваше да ме изучава — резултатите явно не бяха от най-задоволителните. Тъкмо понечих да опитам друг подход, когато окото изчезна и аз чух как някой отключва. Вратата се отвори и видях пред себе си лице, което беше ненагледно красиво.

— Аз съм Роза Мендес — представи се жената, — защо ме търсите?

Беше облечена в дълга памучна пола и небесносиня тениска с преобърнат розов триъгълник отпред, под който пишеше: „Напълно изпортена нация“. Беше някъде към трийсетте, бе слаба и средна на ръст. Косата й беше светлокестенява и нежна като пролетен дъжд. Имаше високи волеви скули и тъничко носле. Устните й бяха големи и розови — Стражински не се беше изхвърлил. Очите й блещукаха както градът нощем.

— Здравейте — поздравих я аз.

— Здрасти — отвърна жената и погледна през рамо.

Имаше вид на човек, на когото все не му достига времето.

— Казвам се Марти Бърнс. Сид Тайтелбаум ми каза, че сигурно можете да ми помогнете.

— Кутията с хартиените салфетки е в тоалетната — каза жената на някого вътре. — Не, другата. Да, тази. — После пак се обърна към мен. — Е, и?

— Ами търся…

— Момиче, което е избягало от Айова и сега проституира. Съдираш по десет кожи от родителите й, взимаш им по два бона на седмица, а щом намериш момичето, ще оправиш и него в замяна на обещанието да не я връщаш на майка й и баща й.

— А любимият ми цвят кой е? — попитах аз.

Тъкмо да ме отпрати, когато лицето й светна — явно ме бе познала. Виждал съм го хиляда пъти. Че и повече. Жената се усмихна, а аз усетих как още малко и ще си изтърва нервите.

— Достатъчно топло ли е? — попита Роза, а аз се поклоних. — Марти Бърнс. Божичко, като малка бях влюбена до уши в теб!

Усетих как ми пада перде пред очите — когато Роза ме покани да вляза, само дето не се пъхнах под пролуката в долния край на вратата.

Помещението беше голямо, с висок таван. Навсякъде бяха наслагани преносими прегради, които отделяха кабинетите от всекидневната. Бюрата бяха стари и очукани, канапетата — изтърбушени, плочките по пода бяха напукани и бяха изгубили цвета си. Макар че навсякъде лениво се въртяха вентилатори, вътре беше топло и задушно и вонеше на долнопробен одеколон.

Тръгнах след Роза към кабинета й: подминахме няколко прилични на кутийки помещения с тесни легла и килимчета — младите момичета в тях спяха, ядяха или гледаха телевизия. Изгледаха ме притеснено, нито едно не отвърна на усмивката ми. След като влязох в кабинета на Роза, си дадох сметка, че съм единственият мъж тук, и изпитах чувството, че съм нахълтал в огромното спално помещение на девически пансион.

Роза се настани върху писалището и приглади полата върху дългите си крака. Махна ми да седна на канапето, после се подпря на бюрото. Кожата й беше с цвят на пшеница, бе гладка и съвършена като кристален лебед.

— Санди Солников! — възкликна Роза и поклати глава. — Божичко! На никого не му е лесно в Холивуд.

— Град като всички останали. И се казвам Марти, а не Санди.

— Добре де, Марти! Лос Анджелис си е помийна яма, няма що.

— Ами, защо! Това е градът на ангелите! — отвърнах аз и се усмихнах.

— Казвай сега за кого работиш!

— Това е поверителна информация.

— Моята също, сладурче — рече Роза и заклати крака досущ малко момиченце.