Небесни псета

Подаде ми две снимки: едната беше моментална, другата — лъскава, правена в студио. Момичето имаше задължителните сини очи, руса като царевична свила коса и похотливи устни. Дума да няма, средностатистическата домакиня би й завидяла. Хората по тези лъскави студийни снимки в сковани пози си приличат като две капки вода, да си речеш, че са манекени в музей с восъчни фигури — но трябва да призная, че дори на тези стандартни фотографии девойчето на Джон Дългуча излъчваше нещо. Свежест и жизненост, вместваше се идеално в представата за обикновената симпатична млада американка, която, мен ако питате, си е изсмукана от пръстите, но дори сега, след толкова години, хваща дикиш от екрана. Докато я гледах, чак ми се стори, че усещам повея на ветреца в лятна нощ в провинцията.

— Има ли познати в града? Приятели, роднини?

— Не. Няма си никого, освен мен. Не я запознах дори с другите момичета. Живееше при мен, но не стъпваше в бардака.

Замислих се. Звучеше налудничаво. Разнежен сводник, който, както личеше, се беше хванал в собствените си мрежи. Или младо момиче, което, уплашено, хуква назад към фермата, след като проумява що за стока е нейният така наречен спасител. Да намеря дребничко русо момиче, тръгнало да бяга в Южна Калифорния, бе като да открия песъчинка сред дюните в Долината на смъртта.

— Тя ми е последната надежда, мой човек. Разбираш ли? Последната ми надежда да се измъкна от този живот. Да се махна от лайната и боклука. Последният ми шанс.

Все още се колебаех.

— Моля ти се! За мен тя е всичко на този свят.

Погледнах сводника в очите, после пак се вторачих в снимката. Видях нещо, което не знам откога не съм виждал в огледалото вкъщи — мисля, че се казва надежда.

— Добре — рекох и поклатих глава. — От мен да мине.

2.

Само съществуването на някакво весело божество с мръсно подсъзнание би могло да обясни факта, че нравствената полиция в Холивуд се помещава в Шейсет и девети полицейски участък в Лос Фелис. Досущ лъвове, преотстъпени срещу мижава сумица, двама скитници спяха в двата края на стълбището пред входа на участъка. Видях набит негър с абаносова кожа, който се въртеше ли въртеше в летящата врата като конче върху въртележка. Беше по къси панталони във високоволтово електриковозелено, от кръста нагоре беше гол. Свъсен, забелязах, че от пробитото зърно на гърдата му се поклаща пръстен с череп и кръстосани кости под него. Чернокожият не се движеше много бързо — издебнах момент и се пъхнах в една от празните прегради на вратата, разчитайки, че негърът ще я засили и ще ме вкара в сградата. Той промърмори нещо, но така и не разбрах какво.

Докато вървях към дежурния, хвърлих през рамо един поглед към този самоназначил се портиер. Той продължаваше да кръжи бавно. Когато сержантът ме погледна, вдигнах вежда и показах с палец вратата, но ченгето само вдигна рамене.

— Да — кимна мъжът, — викаме му Черния дребосък. Явно се надява, че все някога ще се превърне в масло. Но както е тръгнало, по-вероятно ще стане на кайма.

— Какво си мърмори? — поинтересувах се аз.

— Знам ли! Мрънка си нещо за пантери в мрака и за адския театър на сенките. Дрънканици! Мъкне се всеки божи ден, но е безобиден. С какво мога да ви помогна?

— Търся лейтенант Тайтелбаум.

— Сид Чифутина ли? Да, май е тук. Знаете ли къде е кабинетът му?

Кимнах. Сержантът ми връчи временен пропуск и посочи стълбището. Качих се на третия етаж, където се помещаваше нравствената полиция, и усетих, че не ми стига въздух. Пак се ослушвах и не правех гимнастика — за кой ли път се зарекох да взема мерки. И то без да отлагам.

На практика целият трети етаж на сградата беше запазен за нравствената полиция. В просторното помещение имаше двайсетина-трийсет подредени в редички сиви метални бюра, на които детективите провеждаха разпити, пиеха кафе и четяха вестници. В помещението на несекващ поток влизаха и излизаха униформи, които извеждаха и доставяха заподозрени, разменяха си с детективите цветисти обиди и мръсотии и озаптяваха бандюгите.

Тръгнах по дългата пътека между бюрата към отделените със стъкло кабинети в дъното на помещението, като подминавах проститутките, джебчиите и наркоманите. Кимнах на едно-две ченгета, с които се познавах бегло и които не бях виждал от сума ти време.

Вратата от матово стъкло, върху което с олющени букви бяха изписани имената на Тайтелбаум и Стражински, беше открехната. Надзърнах вътре и видях Сид, който се беше сгърбил над бюрото и ту отхапваше от мазния сандвич с риба тон, ту попълваше квадратчетата на кръстословицата в „Лос Анджелис Таймс“. Почуках, влязох и оповестих присъствието си.

— Подочух, че ти трябвала помощ за седемнайсет водоравно — рекох му.

Тайтелбаум вдигна поглед и се облегна на въртящия се стол. Облиза майонезата, полепнала по долната му устна.

— Правилно си чул — потвърди той. — Частно ченге с три букви. Сещаш ли се?